Един от любимите митове на политици с ляво мислене, който е широко възприет и сред голяма част от обществото, е „по страшно от държавния монопол е само частния монопол”.

Защо е мит това ли? Ами защото фактите и в България и по света доказват, че държавните монополи са много по неефективни от частните. И че услугите, които те предлагат, са по-некачествени. Да, понякога чрез държавен монопол може да се поддържат по-ниски цени на услугата, но това е възможно само защото или истинската стойност на услугата се субсидира явно или скрито (както беше когато електро-разпределителните дружества бяха държавни), или за сметка на качеството на услугите (както е с държавно-общинските ВиК в България).

Един от основните проблеми при управлението на една фирма е т.н. „принципал-агент” проблем. На теория всички граждани на една държава/град са собственици (принципал) на държавната/общинска собственост, а агент, представляващ гражданите, са политици, държавни/общински чиновници и директори на държавни/общински фирми. Те би трябвало да управляват честно и ефективно поверените им фирми.

Само че по цял свят има емпирични доказателства, че държавните фирми са особено неефективен инструмент за управление на природни ресурси и публични услуги – т.н. „принципал-агент” проблем при тях е много трудно управляем. И води до това, че за истинския принципал (гражданите) е невъзможно да контролира ефективно агентите (политици и държавни чиновници и директори на държавни фирми) и последните често започват да се обогатяват незаконно и/или да използват фирмите за политически цели (купуване на гласове или пълнене на партийни черни каси). 

Един от широко използваните, особено в по-развитите и богати страни, начини на управление и предоставяне на публични ресурси и услуги е чрез концесия или друг вид публично-частно партньорство. Чрез концесия, например, държавата/общината отдавна чрез публичен конкурс природен ресурс (например, рудно находище) или инфраструктура (например, водоснабдителна и канализационна мрежа) „под наем“ на частна фирма, която предложи най-добрите условия – финансови, но и технически. В това число ангажименти за опазване на околната среда. По света има хиляди концесионни договори за мини,  петролни и газови находища, водоснабдителни и топлофикационни дружества. И даже затвори!

Основното предимство на ПЧП е, че частникът има стимул да управлява ресурса или инфраструктурата по ефективно отколкото държавният/общинския служител, защото няма нужда да се съобразява с партийни интереси, нито да „купува“ гласове чрез доставянето на вода безплатно на роми, както често е случая в България с държавно-общинските ВиК дружества. Нещо повече -  даже Софийска Вода АД, в която основен акционер е световният лидер във водния сектор "Веолия", не получава необходимата подкрепа от държавата и общинските служби за усилията си да увеличи броя на плащащите вода в компактни ромски квартали като "Факултета" и "Филиповци".

Частен концесионер също така няма стимул да раздува инвестиции и да „краде“ чрез по-високи цени на оборудване и строителни дейности. Кой краде от себе си? И не на последно място по важност – частникът знае, че в основата на всеки успешен бизнес е доволен клиент. Затова прави всичко възможно да предложи висококачествена услуга.

Използването на концесии и публично-частни партньорства в управлението на природните ресурси и публични услуги решава до голяма степен критичния „принципал-агент” проблем в създаването и управлението на държавни/общински фирми. Този модел на управление на природни ресурси и публични услуги е особено подходящ за по-слабо развити държави като България, в които финансовите и инвестиционни възможности на държавата и общините са много ограничени и е по-добре те да се използват за социални дейности, образование, здравеопазване и сигурност. И колкото и на леви и популисти да повтарят мантрата за „по-лошия частен монопол“ истината е съвсем друга – държавният/общински монопол се контролира от същите политици, които са назначили своите приятели за директори в тези фирми. Аз не виждам нещо по лошо от това. А вие?