Преди три години, през ноември 2011-та, светът избухна срещу SOPA – или Актът за спиране на интернет пиратството. Хиляди излязоха по улиците, но и десетки онлайн компании се включиха в протеста срещу спорния закон, предложен в американския Сенат, сред които Google, Yahoo, Youtube, Facebook, Twitter, Wikipedia, Reddit. В крайна сметка подкрепящите SOPA отстъпиха, волю-неволю.

Без да навлизаме в детайли, целта на законът беше уж това, което се казва на етикета – да се намали пиратството на софтуер, филми и музика. Но мерките, които бяха предложени, щяха да постигнат друго – да ограничат сериозно свободата в огромната, почти нерегулирана световна мрежа – Интернет.

В началото на тази година Американският апелативен съд обяви за неконституционен един от основните принципи на тази мрежа – т.нар. Net neutrality, или мрежова неутралност. Този принцип гласи, че всеки вид трафик в интернет е равен. Никой не може да поставя ограничения върху количеството видеа, които се гледат, спрямо, да речем, количеството имейли, които се разпращат, както и според това от кой сайт идват и към кого отиват.

Технически, SOPA и новите закони за мрежовата неутралност нямат нищо общо. Но практически и двете коренно могат да променят как работи интернет и как ние и големият бизнес го употребява.

Защо съдът отменя мрежовата неутралност?

Един от основните доводи е, че принципът противоречи на идеята за свободен пазар – ако хората искат едни услуги да бъдат по-бързи, а други по-бавни, и са готови да плащат за това, правителството не би трябвало да им поставя ограничения. 

Аналогичен пример са всички други услуги извън уеба, за които можем да си доплатим – и да получим по-добрата – например, ако искаме повече програми от доставчика си на телевизия, си плащаме повече, ако искаме да сме на хубавите места на концерта, плащаме повече. Същото е и с продуктите – ако искаш по-мощен компютър, даваш повече пари. 

Друг довод е, че тези ограничения спират иновациите по хардуерната част на Световната мрежа – а именно стотиците хиляди кабели, които опасват света, минават през океаните и моретата, и доставят сигналът из целия свят. Ако компаниите, които са построили и допълват тази физическа мрежа, имаха право да взимат пари за по-бърз трафик до сайта на една фирма, например, щяха да имат значително повече средства за подобряване на мрежата. Сегашните регулации обаче ги задължават да поддържат едни и същи условия както за Facebook, така и за вашата лична уеб страница.

Защо обаче голяма част от интернет обществото се бори да запази мрежовата неутралност?

Защото ако я няма, се дава прекалено много власт в ръцете на интернет доставчиците. Ако решат, те могат да позволят YouTube, например, да си зарежда далеч по-бързо от вашия блог – защото огромната уеб-услуга е способна да плати солидна сума за това, а вие – не. Или пък просто да направят така, че Twitter да зарежда страницата си за 2 секунди, а Facebook – за минута и половина. Кое ще загуби популярност след няколко месеца?

Създава се възможността и напълно да забранят отделен сайт. Например да ограничат достъпа до всички местни пицарии, които не си платят. Или някоя неудобна уеб-медия. Или могат просто да таксуват крайния потребител различно – например, имат договор с пощата Gmail, но не и такъв за аналогичната услуга на Майкрософт hotmail.com – и ако искаш да ползваш втората, трябва да си доплатиш, както ако желаеш да гледаш HBO.

Ако продължим в тази линия на мисли, мрежовата неутралност всъщност гарантира честна конкуренция – иначе една компания с големи възможности може напълно да премахне достъпа до конкурентите си, като просто плати на интернет доставчиците.

Ето какво ни разказа председателят на "Интернет-общество България" Вени Марковски:

В "Интернет общество - България" сме се занимавали с този въпрос още преди години, когато в страната имаше само един портал и всички потребители "висяха" в него така, както днес са в социалните мрежи. 

Тогава порталът отиде при Интернет операторите и им каза нещо в този дух "Ако не сме ние, вие няма да имате клиенти, затова трябва да ни плащате такса, че ви осигуряваме бизнес". Операторите тогава казаха, че в такъв случай те могат да искат същата в размер такса от доставчика на съдържание - тъкмо защото му осигуряват посещаемостта, заради която пък той получава пари от рекламодателите. 

Така тази идея пропадна. 

Днес обаче атаката идва от големите Интернет-оператори, които казват, че доставчиците на съдържание трябва да им плащат, за да осигурят по-бърза доставка на видео и други материали, които изискват по-висока скорост. Всъщност, трафикът в Интернет от самото начало е бил с различен приоритет. Има потребители, които проверяват за пощата си ръчно, т.е. те не се интересуват от доставката ѝ в реално време. Има такива, които проверяват на няколко минути. И има такива, които предпочитат, когато на сървъра има нова поща, той да я предава на техния компютър или телефон. Но на практика никой не знае кога точно пощата ще замине или ще се получи, след като е напуснала компютъра на автора. От друга страна, ако видеото не върви без прекъсване, хората ще се откажат да гледат този доставчик, където има "накъсване" на кадрите. Например, много български сайтове не са достъпни на висока скорост от чужбина. От друга страна, YouTube е еднакво достъпен както в чужбина, така и в България, следователно който иска съдъръжанието му да е достъпно до всички потребители, той ще предпочете YouTube пред някой български доставчик. Но ако съдържанието е с неуредени авторски права, тогава то остава с ограничения за получаване само на територията на страната. 

Ако се позволи на операторите да таксуват сайтовете с голям трафик, за да ги правят по-лесно (по-бързо) достъпни, тогава шансовете да се появи нов Фейсбук, Гугъл или YouTube стават много малки. Новите компании не биха имали свободни средства, с които да плащат допълнителни такси на Интернет операторите. Защо допълнителни ли? Защото сайтовете със съдържание вече са заплатили веднъж на Интернет операторите за достъп до Интернет. Ако не им стига каналът, те ще си купят още капацитет, може би дори от различен оператор.  Но ако трябва да плащат не само за своето включване към Мрежата, а и за това техните потребители да имат достъп по тези канали до тях, това ще е допълнително увеличение на тежестта върху компаниите. 

Каква всъщност е практиката? Пълна мрежова неутралност няма. Интернет доставчици по цял свят имат методи да правят всичко от гореизброеното, и да избегнат проблеми със закона. Европейският съюз например активно защитава мрежовата независимост, но законовите мерки не могат напълно да ограничат властта на доставчиците.

Основната движеща сила зад мрежовата независимост е свободната конкуренция – или просто наличието на няколко доставчици на интернет в един регион. В София например един доставчик не би си правил експерименти с ограничаване на скоростта, защото конкуренцията му е голяма и бързо ще загуби потребители. В отдалечените райони обаче, където има само един доставчик на услугата, той може да прави каквото си иска.

Така стоят и нещата в САЩ, където огромни региони получават интернета си от една компания – и нямат избора да потърсят друга. В САЩ са и най-големите интернет корпорации, като Google, Facebook, Microsoft, и много други. Всички те могат да използват новите правила по различни начини. Г-н Марковски ясно описа и какво ще стане с новите на пазара, тези, които се опитват да създадат продукт и да стъпят в Интернет.

Така отпускането на регулациите за уж по-свободен пазар може да доведе до още по-сериозно монополизиране на Мрежата.