Това е една странна история, в която главното действащо лице е музиката. Предварително ви казвам, че това не е кадър от филм на Костурица, просто ние живеем на Балканите. Тук драматичното и комичното са сиамски близнаци и ако не беше толкова смешно, би могло да бъде и тъжно. Историята ми разказа един мой приятел – запален рибар и пътешественик.

Е, разбира се, аз малко съм я поукрасил и овкусил. А ето и самата история.

Всяка година по Дунава се провежда един поход с плавателни съдове. Това пътешествие започва от Германия и минава покрай всички дунавски страни. От всяка страна се включват нови националности и така на финала при устието вече са цяла флотилия. Условието е да не се използват двигатели. Канута, катамарани и всякакви съдове могат да се видят при това велико преселение на народите. И ето че вече сме в България. Всяка вечер флотилията спира и настъпва дива вакханалия. Представете си стотици палатки и как навсякъде щъкат брадясали пътешественици. Брегът е заприличал на апокалиптична картина на Брьогел. Пие се много и всичко. Някой е успял да се включи в пристанищното електричество. Кабелът завършва в една пружина от креват. Тя е нажежена до червено и върху тази огромна скара са нахвърляни стотици кюфтета. Дежурният по кухня, снабден с дървен сап, стои до нея, упоен от апетитния пушек, като древен германски бог. От време на време удря пружината със сапа, кюфтетата подскачат като пуканки и се обръщат на другата страна.

Бивакът гъмжи от музиканти, бири, кюфтета, мощно пиене – и на другия ден отново по Дунав. И точно в един от тези биваци се оказва нашата група – германци, сърби, румънци, българи. На другата вечер следващата спирка е някъде около Оряхово. Нощта се раздира от канска свирня. Всички пияни пилигрими този път луксозно са се разположили на един изоставен шлеп и буйно се веселят.

Оркестърът, съставен от Февзи, Хасан, Али и брат му Мечо, свири неистово. Две гайди, един акордеон и тъпан огласят вечната река. Репертоарът не е много богат, но пък алкохол има в изобилие. Банкнотите се лепят като комари по потните лица на музикантите. Към четири часа след полунощ оркестър „Бомбай“, също много пияни, остават без сили и  тръгват да слизат от шлепа. Очевидно не са улучили стълбата, защото се оказват директно в реката. Дълбока и силна река. Всички участници във вакханалията се събират на левия борд. И в този момент някой се сеща: „Февзи, свирете бе, надуйте гайдите, да ви държат отгоре. За тъпана, за тъпана се дръжте!“. И внимание – четиримата музиканти започват да свирят на живот и смърт, за да останат над водата. Алито, вдигнал високо акордеона, го свива и разгъва, другите двама надуват гайдите и те ги държат над водата като шамандури. А Мечо с тъпана е най-добре – едновременно държи тъпана и ритъма. И се получава нещо като неистово хоро. Течението отнася музиката някъде в нощта надолу по реката. Положението е отчайващо: „Свирете бе, момчета, някоя по-силна – „Край Босфора шум се вдига“. И наистина шумът е голям.

Мелодията смътно напомня оригинала, но поне ги държи над водата. Когато дежурният катер успява да ги спаси, четиримата са много изплашени и мокри като цигани. На брега ги посрещат тържествено и мощен мъжки смях оглася великата река. Коя песен се чува след това, няма да ви кажа.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.