На 25-ти юни нашият автор – д-р Людмил Станев получи наградата за белетристика „Димитър Димов“, присъждана от Съюза на писателите – лекари в България. Предлагаме ви разказ от наградената книга. Още текстове на д-р Станев може да прочетете ТУК.

Ще ви разкажа нещо свързано с баща ми или поне ще се опитам. Няколко пъти се опитах да пиша за него, но образът все не се появява. Сякаш че човек се оглежда във вода, която още не се е успокоила и трепти. Появява се и изчезва едновременно видим и невидим. Може би това е някакъв логически феномен. Човек да не му  е дадено да види в лицето своето начало. Нещо като запаления къпинов храст или някакъв предпазен механизъм, за да не стигнем до крайно познание. Не знам ...

Историята е доста ирационална, но вече няма как да отделя реалното и нереалното. Преди това искам да ви кажа, че като ученик се увличах от фотография и дори си имах в банята малка фотолаборатория. Това е необходимо уточнение, защото моят учител по фотография обичаше да казва на новобранците: "Запомнете тъпаци. Много е просто. Света троица на фотографията – проявител, вода, фиксаж." Е, така като ти кажат как няма да го запомниш. Сега тридесет години по-късно, когато започнах леко да виждам скритите във всяко нещо метафори си мисля, че Светата троица, както я наричаше бившият военен, всъщност  определя и цялото ни кратко пребиваване тук. И ако човек си замине млад от тук, непрестоял достатъчно във фиксажа с времето избледнява изображението и неясни стават чертите на фотографията.

Баща ми беше особен човек не обичаше да говори много, но когато кажеше нещо, то беше кратко, афористично и точно. Беше пчелар и по тази причина за мен отглеждането на пчели и досега си остава някакво мистично и странно занимание. Още повече аз бях като чирак на магьосник. Взимаше ме винаги със себе си при постоянното местене на кошерите. Не знам дали знаете, но кошерите често се местят, за да се осигури паша на пчелите и обикновено покрай някакви гори, в зависимост от сезона и вида на меда, който се събира. Наемаше се камион за кошерите. А баща ми яхваше мотора. Огромен мотор „Панония“. Сега цялата картина ми прилича на нещо Вагнерово. Огромен мъж с каска, ревящ звяр и зад гърба на мъжа се е свило плътно обхванало с ръце гиганта малко чипоносо момченце. Това момченце бях аз. И вятър минаваше през нас. Някой път съм заспивал, унесен от ръмженето на звяра и вибрациите.

Веднъж дори непознати спрели баща ми да го предупредят, че детето спи. Каска имах и аз, някаква кожена като на авиатор и някой път се разхождах из махалата с нея, за да ми завиждат другите деца. Така препускахме двамата с баща ми и дъжд ни е валял и градушка, но аз нямах страх, залепнал за гърба на баща ми като коала. Той имаше много красиво кожено авиаторско яке (от някакъв приятел-летец). Точно затова яке ще стане въпрос накрая.

По-късно баща ми получи няколко инсулта, залежа се и след четири години почина. Не искам да си спомням за това, но през последните му година на болестта сякаш някой беше подменил баща ми, онзи огромен мъж, яхнал ръмжащия звяр. 
Осъзнах смъртта му едва, когато сестра ми ме помоли да изхвърля пижамата му, захабена от манипулациите и системите. Там през кофата за боклук осъзнах, че той вече си е заминал. Едва тогава се разплаках.

След време, когато почиствах гардероба, събрах дрехите му да ги оставя навън за някой беден клошар. Видях отново якето, коженото авиаторско яке. Разгърнах го внимателно и бавно го огледах. Като човек, който не знае точно какво търси, но е сигурен, че е някъде там и там на гърба видях отпечатан моя детски профил.