Няма майтап. България може да казва „не“ на Брюксел. Макар и тихо, след дълъг размисъл и след като още десетина други правителства са го направили.

Правителството днес разкритикува предложение на Европейската комисия да разсели 40 000 нелегални имигранти от Италия и Гърция в двуги 23 държави-членки и поиска привилегирован статут за България в тази схема, предвид че и тя е „фронтова“ държава подложена подобен миграционен натиск.

В правителствената позиция, която вицепремиерът Румяна Бъчварова ще защитава на Съвет по правосъдие и вътрешни работи в Люксембург на 15 и 16 юни, се настоява още ЕС да отчита икономическите възможности на приемащите държави както и това, че няма единни европейски стандарти за интеграция на имигранти и трябва да се отчита къде в ЕС те биха се интегрирали най-бързо и най-добре.

Какво прави впечатление в тази позиция?

Най-напред това, че изобщо я има. Тактиката на снишаване е заменена с изказване на становище и  поставяне на искания.  Имаме напредък.

Второ, исканията са сравнително ясни, а не „каквото дадеш“. Правителството иска ЕС да признае България за държава „по-уязвима от останалите“ на миграционен натиск, т.е. от една група с Италия и Гърция, да отчете икономическите ѝ възможности и да не я товари със същите ангажименти като другите.

Трето, исканията са умерени, да не кажа плахи. България не отказва изобщо да приеме „релокирани“ имигранти, а моли да са по-малко.

Очевидно София иска да бъде дипломатична. Тя не казва твърдо „не“, а казва „не така“, „не, не мога така“, „направете (ми) го иначе“. Това има положителна страна. България проявява солидарност, не се конфронтира с Италия и с Гърция. Държи се конструктивно, а не обструкционистки като Унгария.  

От друга страна тази позиция е уязвима. Като като претендираш за статут като италианския и гръцкия, защо все пак си съгласен да приемеш имигранти? Колко по-малко да са те? Възоснова на какъв критерий приемлив за останалите държави-членки?

Всяка страна в ЕС може да претендира, че по свой начин е специална и да иска съответно третиране. Това би поставило под въпрос цялата схема. Най-богатите например, начело с Германия и Швеция, могат веднага да заявят, че досега са приемали най-много нуждаещите се от закрила и това е факт. Унгария може да извади числа за косоварите и босненците, които напират да се заселят в нея.

Ако искаме просто друга формула за разпределение, която би намалила бройката на България с няколко десетки души, това не си струва труда. То не отстранява главната несправедливост в проекта на Комисията – той не отчита натиска, с който страната ни трябваше да се справи съвсем сама през 2012 и 2013 година и това, че ЕС не се сети за нея да използва клаузата за солидарност в своя договор.

Трябва да искаме някаква форма на компенсация- финансова помощ или пълно изключване от схемата за определен период. Трябва да настояваме за отговор: защо солидарността започва с комисията на Юнкер? Член 78 ал. 3 не съществуваше ли при комисията на Барозу? Кой е отговорен да не се сети ЕС за него?

Несправедливото в предложението на Комисията не са числата, а двойният стандарт и точно него правителствената позиция премълчава. Надявам се, тя да не ограничава вицепремиера Румяна Бъчварова да постави този въпрос в разискванията с колегите си по-късно този месец.

България не трябва да се стеснява да каже открито, че предлаганият от Комисията механизъм много прилича на италиано-гръцки картел за решаване на собствения национален проблем под формата на европейско решение. „Трудно е да се забрави“, както  казва евродепутатът Светослав Малинов, че двата ключови европейски поста, в чийто портфейли е имиграционното досие, са заети от италианка и грък – шефката на европейската дипломация Федерика Могерини и еврокомисарят по миграцията, убежището и вътрешните работи Димитрис Аврамопулос.

Следователно българското искане тук трябва да бъде за ясна концепция „кой кара влака“ в този механизъм. Той не бива да бъде оставян изцяло в ръцете на Комисията. На италиано-гръцкия тандем в нея, който е свършен факт, трябва да бъде закачена противотежест. Най-малкото механизмът трябва да има правила, които да не позволяват на Рим и Атина да уреждат себе си за сметка на други под благия поглед на Юнкер.