В началото на декември 1994 г. в района на връх Амбарица се разиграва една от най-големите туристически трагедии в историята на България. 51 души поемат на поход от хижа Добрила до хижа Амбарица, но поради суровите метеорологични условия 9 от тях губят живота си. 

Именно тези събития стават вдъхновение за новия роман на писателката Симона Стоева – „Боровинкова нощ“. Базиранa на реални събития, но без да претендира за документална точност, книгата преплита истински свидетелства на оцелелите от трагедията с богат художествен свят.

След бестселърите „Всички ние сме мечти”, „Никога достатъчни. След края на завинаги” и „Под негово влияние” авторката с деликатно перо и поетичен език се завръща с най-смелата си книга досега. Вдъхновен от реални събития, но без да претендира за документална точност, „Боровинкова нощ“ преплита истински свидетелства на оцелелите от трагедията с богат художествен свят.

Симона Стоева. Снимка "Сиела"

Романът ще получи официалната си премиера в София на 4 ноември от 19:00 ч. в бар „Петък”, където Симона Стоева ще разговаря с поетесата, писателка и създател на бранда Charly Wilde Ралица Генчева. В събитието ще се включи и младата актриса Велина Георгиева, която ще се превъплъти в самата Стара планина и ще прочете един от най-въздействащите откъси от романа. 

„Хората са в планината заради себе си.“

В една декемврийска сутрин група туристи поемат към планината. Всеки носи със себе си нещо, което тежи повече от раницата на гърба му.

Това, което започва като обикновена разходка сред природата, скоро се превръща в изпитание, а прегръдката на Балкана – в капан. Вихрите се спускат, мъглата се разстила по билото. Високо сред снеговете под връх Амбарица, всеки ще трябва да се изправи пред страховит избор. Залогът е спасението.

Помитащ, изпълнен с човечност и обич, „Боровинкова нощ“ е роман, който завихря стихия от емоции в читателското сърце. История за силата на духа, любовта, приятелството и планината, сред чиито смразяващи склонове гори най-силният пламък – на надеждата.

* * *

Из „Боровинкова нощ“ от Симона Стоева

Снимка "Сиела"

Петък, 02 декември 1994 г., 07:21 ч.

Борил ту проверяваше ръчния си часовник, ту отправяше намръщен поглед към небето. Разчиташе едно от двете да го излъже, че не закъсняваха с повече от двайсет минути. От толкова стария „Чавдар“ необезпокоявано бухтеше, зареден и в готовност да се отправи за едно от последните си приключения. Отвън шофьорът му се бе облегнал на оранжевия фар и пушеше наравно с него. Миризмата отвращаваше Борил и превръщаше чакането в изтезание. Раздразнен, той се покатери обратно в автобуса и се протегна към списъка на таблото. Едва половината от имената бе отметнал като пристигнали. Вътрешно заропта. Единственото, което мразеше повече от това да не е в планината, бе безотговорността на хората.

– Викам да тръгваме без тях – обади се Бай Стойко иззад последните седалки сякаш бе подслушвал вътрешните колебания на Борил. – Несериозно е!

– А, същото казвам и за обувчиците, с които си се спретнал – изкиска се Елена, седнала встрани от него. – Надявам се да си си взел нещо малко по-надеждно.

– Това са „Кронос“, момиче – поправи я снизходително Стойко. – Знаеш ли кой носи „Кронос“? Убягнало ти е, та ще ти помогна. Камата. Не питай как ми внесоха такива. Специално за мен!

– Да… – присви очи насреща му Елена. – А знаеш ли кой падна на Световното? Камата. И то с какво. Убягнало ти е, та ще помогна. С обувки „Кронос“, момче.

 – Хей, или добра дума, или нито дума за Стоичков! – включи се разпалено Петър някъде отпред, а до него Динко написа примус в кръстословицата, която лежеше на коленете му.

– А против обувките може ли? – попита невинно Елена и с това за хиляден път подбуди мъжки разговор за футбола, загубите и победите.

Борил подбели очи едновременно с нея. Завъртя се към вратата на автобуса и едва не се блъсна в Зоя и Младен Топузакови, които се изкачваха по стълбите. Зад тях подредено се извиваше редица от още осмина туристи, които Борил бе срещал на Арда. Със сигурност бяха членове на клуба му по кану-каяк, но в момента нямаше шанс да възпроизведе имената им. Един по един ги отметна от списъка, но нито бързото им придвижване, нито приветливите усмивки на съпрузите го омилостивиха.

Нова група от десетина каякари се насъбра минутки след тях.

Борил продължаваше рутинната проверка овладяно, но в действителност драскаше по листа с повече агресивност, отколкото можеше да понесе. От време на време надничаше с крайчеца на окото си, за да се подсигури, че пристигащите се ориентират към местата си. Почуди се дали няма да е най-добре, ако ограничи достъпа до първата седалка зад шофьорското място? Така със сигурност щеше да неутрализира опасността някой да се настани в близост до неговото място.

Направи обход на пространството и отбеляза, че Елена е права. Действително имаше хора с неподходящи обувки. Устата на водача се сви в смутена гримаса, когато се загледа в съдийката Билянка Накева. Жената сваляше тънката си ветровка и я прибираше в багажното отделение над главата си. Свирепо недоволство се претърколи в корема на Борил и го нахока, че в бързината бе пропуснал да огледа екипировката на записалите се. После самокритиката се преобрази в гняв, който захвърли върху тях. Та те бяха зрели, големи хора, които неведнъж се бяха качвали в планината. Кой е той, че да им нарежда как да се обличат?

– Ей, Бориле! – една огромна длан се стовари върху рамото му и прекъсна дебата в главата му. – Гледай ме само как съм се спретнал, а?

Цецо се отдръпна крачка от него и се заклатушка наляво-надясно. Ловна шапка с ушанки стърчеше от главата му. Метална свирка висеше от врата му и втора – от ръката му, двете бяха повече украшение, отколкото оборудване. Поне четиринадесет ципа можеха да отворят джобовете на дебелото му капитонирано яке, а от туристическата му раница провисваха карабинери, ръкавици, въжета, пикели, кенчета и един Бог знае какви други излишни предмети, които нямаше да му потрябват. Той стоеше в пълно алпийско снаряжение като контрапункт на притесненията му относно подготовката на останалите от групата.

– Леко си започнал да се изпотяваш… – Борил го погледна изумено и разкопча ципа на грейката си, докато му посочваше пътеката на автобуса с химикалката си.

– Да, малко е топличко за декември, а? Измерих го четири градуса тази сутрин. Вероятно вече са станали шест – разпалено подхвана Цветан и след великото си появяване се зае да сваля якето си. – А, освен всичко това, няма да повярваш какво съм си приготвил. Сигнална ракета!

Наясно си, че отиваме до Амбарица, нали? Не се качваме в Хималаите – провикна се несдържано един от каякарите, който според Борил изглеждаше твърде безлично, че да си прави труда да му запомни името.

– Ти гледай да не опреш до нещо от подготовката му, става ли? – скастри го Борил и Цецо, ухилен за оценката, се отправи напред в търсене на свободна седалка. С всяка крачка подрънкваше и беше внушителен толкова, колкото можеше да е окачено с хлопки диво говедо. Необичайните звуци в миг бяха заменени от тънък писък:

– Чичо Боркооооо! – писна мъничката Евелин, която се бе задъхала да бърза, за да стигне преди родителите си до него. Кестенявата ѝ коса стигаше до раменете ѝ, бузките ѝ – румени, издаваха вълнението на личицето ѝ, а малките ѝ ръце вече обгръщаха хълбоците на Борил. Бурната ѝ по детски чиста прегръдка отчасти успя да разсее недоволството му.

– Нима не им позволи да те оставят вкъщи? – Мъжът изви устни в усмивка и се приведе, за да поздрави най-малката туристка.

– Никакъв шанс! – изчурулика тя. – Та кой ще ти помага да ги води по пътя, ако тръгнем да се губим?

– Никой няма да се губи – поправи я майка ѝ, а Борил едва сдържа смеха в гърлото си. – Здравей, Боре, извинявам се, че закъсняхме – поздрави го Грета, която нахълта бързешката, следвана от съпруга и девера си. Иначе младоликото ѝ лице бе белязано от притеснение и водачът щеше да повярва на неудобството ѝ дори без да разказва. – Тръгваме, забравяме нещо, тръгваме, забравяме нещо. От сутринта два пъти загорих картофите! Уж не беше философия, а просто варене. Суеверен човек ще каже, че не е трябвало да идваме.

– Не закъсняхте единствено вие – сближи вежди Борил и чертите на лицето му изгрубяха. – Въпреки че сте единствените, които се извинихте. Хайде, минавайте напред…

Никола бегло го поздрави и бързешком последва жена си. Зад тях Георги – един от малкото му близки приятели, колега и майстор на спорта, поизостана при него.

– Я ми кажи колко те напряга закъснението? – Усмихна му се ехидно, а вместо отговор Борил го изгледа с досада. – Не се тревожи. Гледах прогнозата на планинската спасителна служба. Дават го чудесен ден. А и ако нещо тръгне да се обърква, русенци ще са на хижата. Ще ни пратят предупреждение по радиото, нали така?

Георги разклати личната си радиостанция и без да настоява за разговор, се отправи по-навътре в автобуса точно когато шофьорът зае мястото си. Борил стърчеше като жалон над познатите си и успя да наобиколи с поглед седалките. В седем и тридесет той най-накрая успя да си отдъхне при вида на пълния автобус. Наклони глава, за да замери стоежа на ясното слънце, което надничаше през мътния прозорец, и избра да му се довери. Имаха предостатъчно време да стигнат до лифта в Сопот и оттам да се отправят към хижа „Амбарица“. Щяха да прекарат два чудесни дни в планината, в компанията на колегите им от Русе и заедно да отпразнуват успешната дружба на двата клуба по каяк.

– Другарю Имов? – обади се шофьорът, докато затваряше вратите на автобуса. – Готови ли сме за тръгване?

Другар, смъмри го Борил. Старите навици трудно се изкореняват. Въпросът го накара да вдигне листа пред очите си. Мимолетното спокойствие напусна съществото му, когато в съвсем рутинно действие откри, че едно от записаните имена не беше зачеркнато. Четеше го отново и отново, и отново, но умът му не успяваше да възпроизведе никоя си Калина Ковачева. Като по жица гръбнакът му разнесе раздразнение и импулсите го накараха рязко да провери часовника си.

Беше седем трийсет и една.

Налагаше му се да тръгне в минус една.

Отвори уста да каже тръгваме, но в отговор на вратата на отпътуващия автобус се заблъска. Шофьорът наби спирачка и я отвори. С наведена глава, тихо и равнодушно, по стълбите се заизкачва непознато момиче. Тя застана пред него, подавайки билета и паспорта си, и внезапно всички спомени за непристъпни гори, които бе подчинявал през живота си, се оттеглиха. Никога не се бе натъквал на нещо по-хипнотизиращо от ирисите ѝ. Гърлото му пресъхна и въпросите, които се канеше да ѝ отправи – коя си ти, кой ти каза за похода, кого от групата познаваш, задраскаха болезнено, докато ги преглъщаше. Не беше от най-словоохотливите личности, а когато трябваше да говори с непознати, ставаше обидно неприветлив. Обикновено запазваше хладнокръвие, но днес особено не му се нравеше начинът, по който Калина седеше в очакване под носа му и продължаваше да бави групата.

– Какво? – сопна се Борил.

– Застанал си пред мястото ми – повдигна рамене момичето.

Беше готов да поспори, но последната пълна със здрав разум клетка му подшушна да огледа редиците. Мястото, което се намираше от другата страна на пътеката, точно срещу неговото, се оказа последното свободно. Борил изпуфтя и с нежелание отстъпи встрани. Припряно махна на шофьора да тръгва и час по-скоро трябваше да затвори възможността още нещо (или някой) непредвидимо да нахлуе в автобуса и личното му пространство.

Този път дори не погледна списъка.

С маневра, която отчасти изглеждаше неовладяна, автобусът заходи към изхода на паркинга. Калина се разлюля, но не загуби баланс, докато сваляше якето и раницата си. Водачът на групата се стараеше да гледа право напред: през прозореца, в противоречиво висящите кръст и броеница на огледалото за обратно виждане; в тила и темето на шофьора; където и да е, стига да обуздаеше навреме противоестественото за него любопитство.

На ръба на задачата, която му се струваше по-сложна от това да изкачи Кончето по чехли през зимата, той се извърна назад. Групата беше въодушевена, бъбрива, шумна, хаотична и крайно незаинтересована от момичето. Как така се оказваше, че само той искаше да мрънка по нея? Нима я познаваха? Борил прехвърли наум последните регистрации в спортния клуб, но сред множеството мъже, които изразяваха интереса си да се спускат и състезават по реките на Арда, жените бяха малцинство. Поне веднъж да бе идвала, щяха да му направят впечатление…

Младостта ѝ, безцеремонността ѝ, очите...

Борил деликатно насочи крайчеца на погледа си към нея и се предаде. Колебливо се зае да събира колкото се може повече информация за последния участник в похода. Оттук отчетливо виждаше зимните ѝ туристически обувки. Проклетите „Асоло“. Чорапите и крачолите ѝ пазеха по-топло, отколкото дрехите на голяма част от групата. Туристическата ѝ раница изглеждаше точно толкова пълна и подготвена, колкото се очакваше за предстоящия им над десет километров преход. Със сигурност беше водоустойчива. От единия ѝ страничен джоб надничаха широки слънчеви очила, подредени до крем „Здраве“ и фенерче. Същото като неговото собствено. Под разкопчаната ѝ поларена горница личеше блуза от финопресована вълна. Беше облечена с термо дрехи, разпределени на слоеве. Като вещ планинар. Като вещ планинар, който той не бе срещал из пътеките или града. В Кърджали нямаше чак толкова хора, а приключенците направо се брояха на пръсти. При това по-голямата част от тях в момента се возеха в този автобус. Което водеше до най-важния въпрос.

Откъде се взе това момиче?

– Има ли проблем? – попита Калина и кафявите ѝ очи, към които той все още не бе особено пригоден, пернаха неговите. Очевидно планът му да я разглежда от дистанция се беше пропукал и някъде в средата на изпълнението му той бе затънал и се беше втренчил в нея. Какъв срам! Без да отговори, Борил възмутено се откъсна от нея и се пресегна към вестника си. Беше го купил не защото изгаряше от желание да чете за поредните дрязги в служебното правителство, а защото се нуждаеше от щит срещу дежурни, малки разговори.

С дежурни, малки хора.

Борил разгърна страниците и се отнесе в чужд безпорядък.

В действителност не можеше да се отърве от паренето вляво на тялото му.

Имаше странното усещаше, че непознатата се взира в него.