Българската кампания за президентските избори върви с обичайния шум, но два въпроса почти не се задават. Първият е дали българският избирател е готов да избере жена за президент. Вторият - дали е готов да гласува стратегически, така че да блокира пътя на нежелан кандидат към върха на държавата.

И двата въпроса са по-дълбоки от ежедневната политическа тактика, защото изискват от избирателя да погледне отвъд партийните етикети и да се запита какви културни, ценностни и психологически нагласи определят избора му.

Първият въпрос: Готов ли е българският избирател да избере жена за президент?

На пръв поглед това е въпрос за България, но той може да бъде зададен и за САЩ, Франция, Русия - държави, в които държавният глава винаги е бил мъж. Възможните отговори са два: оптимистичен и песимистичен. Читателят може сам да реши кой отговаря на „да“ и кой на „не“.

Този въпрос елиминира чисто политическото деление - дали кандидатът е партиен или издигнат от инициативен комитет. Българският избирател отдавна е прозрял, че „инициативните комитети“ са камуфлажи: всички кандидати имат ясно минало и ясно партийно обкръжение.

Според Бойко Борисов Илиана Йотова „служебно“ е спечелила изборите на 25 октомври. Но подобна увереност изглежда прибързана. Не защото социологическите данни показват силни опоненти, а заради профила на електората на „Прогресивна България“ - основната сила зад Йотова.

Този електорат е ляв само икономически. В културно-политически план „прогресистите“ са по-скоро битово консервативни и патриархални - близки до европейските национал-популисти. Иво Христов, техният идеолог, в едно от ранните си интервюта дори не беше категоричен, че формацията би се присъединила към Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Партията на Румен Радев напомня повече тази на словашкия премиер Роберт Фицо. При посещението му в София двамата демонстрираха пълно съвпадение на позиции. А Фицо е политик, чиято партия „СМЕР - социална демокрация“ беше окончателно изключена от ПЕС през октомври 2025 г. заради проруската си линия, спирането на военната помощ за Украйна и законодателните атаки срещу правовата държава и медиите. Фицо е и най-близкият съюзник на Виктор Орбан.

Тук възниква логичният въпрос: би ли поверил избирателят от Фицово-Орбанов тип държавата си на жена? Би ли я назначил за върховен главнокомандващ?

Статистиката: Колкото по-дълбока е кризата, толкова по-малко жени в управлението

Данните показват ясна тенденция към намаляваща феминизация на властта:

  • Първо правителство на Борисов: 31% жени
  • Второ: 29%
  • Трето: 24%
  • Правителство на Росен Желязков: 1 жена от 20 министри - 5%
  • Служебни кабинети: от 20% при Герджиков до 14% при Донев
  • Правителството на Радев: 5 жени и 14 мъже - 26,3%

Колкото повече България се отдалечава от Европа, толкова по-малко жени има в управлението - и толкова повече бивши военни го доминират.

Когато поставих този въпрос във Фейсбук, реакциите бяха скептични: „не е важен“, „не вълнува избирателите на ПБ и БСП“, „Йотова отдавна е обула панталони“. Трудно е да се оспорят тези критики.

Още повече, че две от най-успешните евроскептични лидерки в Европа са именно жени: Джорджа Мелони и Марин Льо Пен. И за тях гласува електорат, който често е мачистки и шовинистичен.

Но Италия и Франция имат по-утвърдена култура на равенство между половете. България - не.

Затова резервите към шансовете на Йотова остават. И ако тя спечели, това няма да означава, че консервативният, патриархален, русофилски българин е надживял предразсъдъците си към жените. По-скоро ще означава, че антипатията към Европа и Запада е надделяла над тези предразсъдъци.

Вторият въпрос: Готов ли е българският избирател да гласува стратегически?

Българските президентски избори не са като френските или италианските. Президентът у нас е до голяма степен церемониална фигура. Вотът е по-скоро референдум за подкрепящата го политическа сила.

Стратегическото гласуване би означавало:

  • На първи тур - „за“ предпочитания кандидат.
  • На втори тур - „против“ нежелания, тоест „за“ опонента му, дори със „стиснат нос“.

Това е френският модел за спиране на крайната десница. Но не е ясно дали самите французи ще го повторят на следващите избори.

А в България такава култура почти липсва. Над политическата отговорност надделяват дребните сметки, отмъстителността, себичността.

Ако си голяма партия и не издигаш кандидат за президент, това означава, че се готвиш да „продадеш“ подкрепата на твърдия си електорат на този, който предложи по-изгодна облага след изборите. Това също е стратегия - но не такава, която буди уважение.

Финалният въпрос остава отворен

Готова ли е България да избере жена за президент? Готова ли е да гласува стратегически?

Отговорите не са еднозначни. Но именно тези два въпроса - задавани рядко - ще определят не само резултата на изборите, но и посоката, в която България ще се движи след тях.