Заблуждаващо заглавие в стил "Дан Браун", а истинското е неприемливо дългото "За висотата на журналистическата професия и за това как точно ще си замине едно поколение медийни герои без хигиенна дистанция с управляващите".

Когато някое международно събитие събере български с чужди журналисти, комуникацията между тях обикновено е като на сватба на италианец и перничанка. Двете половини на ресторанта нямат много-много какво да си кажат - почти не говорят общи езици, няма общи теми, а като липсва и веселата част, приказката трудно върви. Накрая, логично, всеки си тръгва без да е научил нещо от другия. 

А има какво да се научи от медиите, които са по-напред в онзи списък на медийната свобода, в който България тихо затъна до заслуженото стотно място. Включително и как да се държи на професионална висота един журналист, когато е на къса дистанция с властта. И в Лувъра, и в самолета, на банкета, навсякъде.

За етиката на професията иде реч тук, и в нея всъщност е проблемът със "списъка от Лувъра" с журналисти и медийни шефове, специално поканени "за да не създават проблеми". Ако я има, подобни ситуации, свързани с отъркване с властимащите, няма да са проблем. 

Ще припомня за момент друг голям успех на родната дипломация - протоколното посещение на британският принц Чарлз в България преди десетина години. Скука, формалност и спечени официални лица, но друго е важното тук - в момента на официалната реч на престолонаследника един британски журналист от делегацията демонстративно разпъва яркожълт чадър Camel и продължава да го слуша най-внимателно. (Знам за този случай от друг журналист, който - от само себе си се разбира - рядко ходи с правителствени делегации, поради пълната взаимност на чувствата - те не я канят, а тя не се и натиска.) И се сетих за този детайл, защото всъщност илюстрира какво все по-отчайващо ни липсва в медийно-властовия пейзаж. 

Да разпънеш яркожълт чадър на Camel пред принц Чарлз е - без да задълбаваме в матримониалните драми на кралското семейство - като да отидеш да интервюираш Бойко Борисов с Чеховия "Вуйчо Ваньо" до репортерския диктофон. Или да си записваш пред Цацаров ценните му мисли в бележник с едно голямо 10 на корицата. Може да го направи само журналист с принципи и ценности, и част от редакция, която стои зад него и няма да се огъне пред нечие обаждане "отгоре".

В медиите без идеология, които са със всяка власт, за да си гарантират оцеляването във времена на падащи тиражи и свръхконкуренция, такива свободномислещи журналисти почти няма. Малкото останали са притиснати между цинизма на собствениците, конформизма на колегите и идващите месечни сметки и вноски по кредити.  

Да го кажем направо за медийно непосветените - включването на избрани журналисти и медии в правителствени делегации във времената на евтини билети по 100 евро до всяка европейска столица отдавна не е рушветът, наречен "командировка в чужбина". То е част от нещо друго - тихата размяна на съмнителни услуги между медии и властимащи.

Първите осигуряват на вторите по-добре или по-зле прикрит медиен комфорт и удобно-неудобни интервюта с мирис на домашна баница, а онези с властта връщат услугата чрез легитимирането им като авторитетни медии, гарнирано и с някой друг орден за обществени заслуги и идване на крака при поводи и годишнини. 

Тази ситуация устройва достатъчно и двете страни, и нито скритите истински тиражи, нито неясните механизми на даване на милиони по европейските комуникационни стратегии, нито необслужваните кредити с източник банката на фалирал банкер (понастоящем блогър в изгнание), могат да смутят тази медийна идилия, протичаща с пълно взаимно съгласие. 

Освен забравената етика на журналистическата професия, френската културна миниепопея неизбежно напомня и другия особено важен за някои въпрос, а именно как ще си замине едно цяло поколение медийни величия на българския преход. Те искат да останат в още несъздадения български медиен Лувър със златни букви, издадени томове, медали и паметни плочи пред Полиграфическия комбинат, понастоящем собственост на тютюнев холдинг с неясен краен собственик в офшорна дестинация. 

И за това отново зависят от властта - явната и скритата. 

И затова искат да пътуват с нея. 

Така описаната медийна ситуация се задълбочава кротко от доста време и вече, уви, се приема за нормална от много от българските журналисти. За нея обаче рядко се говори, освен от изолирани медии извън списъка на поканените. Тя не е тайна, но няма да чуете някой от статуквото да говори за това директно. Един телевизионен директор (част от списъка на пътувалите в делегацията, между другото) преди време беше споделил с две изречения, че не се гордее с това, което сегашното медийно поколение оставя на следващото. И толкова. 

Констатацията е повече от вярна, но ако на следващата казионна делегация някой журналист не провокира властта с рокля на магнолии от Банкя или с тениска на Бистришките тигри, значи всъщност нищо не се е променило. 

И въпросът, разбира се, не е в облеклото, а в това докога журналисти ще си шепнат в коридорите това, което трябва да казват - и ако трябва да крещят - на глас пред всички нас.

Уточнение от автора: Пътувал съм като журналист неколкократно на официални посещения (на едно от тях без одобрението на правителствения пресцентър по онова време) и да, консумирал съм от менюто на Авиоотряд 28, предназначено за задната част на самолета. Освен това, смятам правото на журналиста да покаже среден пръст на властта за едновременно най-важната и най-забавната част на журналистическата професия, която не практикувам срещу заплащане от осем години.

Коментарът е  написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.