"– Моля ви, не ме убивайте – каза, когато най-сетне спряха на обрасла с трева автомобилна алея. – Няма – отговори онзи. – Но ти беше лошо момиче" (ОТКЪС)

Хелън Фийлдс твърди, че винаги е откривала тъмна страна в себе си. И това безспорно е така, след като успява да преобрази един от най-безопасните градове в Европа – Единбург, в сцена на разтърсващи престъпления със своята „съвършена“ поредица от криминални трилъри, посветена на инспекторите Люк Каланак и Ава Търнър. Авторката признава, че основното ѝ вдъхновение е именно атмосферата на шотландската столица – едновременно мистична, готическа, романтична, но криеща и нещо комедийно в себе си. Същата многопластовост, която откриваме и в героите ѝ, моделирани от суровия климат. В нейните ръце улиците на Единбург сякаш оживяват с цялата си мрачна загадъчност – едновременно смразяваща и вдъхновяваща, която разпалва въображението ѝ и превръща града в идеален декор за ужасяващите сюжети, които ражда разбуненото ѝ съзнание.

А подходът ѝ явно работи, след като книгите ѝ бързо се превръщат в „съвършено“ четиво за милиони читатели по цял свят и с това успяват да си спечелят място в класацията за бестселъри на Sunday Times, а авторката на два пъти е номинирана за шотландската награда за криминален роман на годината McIlvanney. Фийлдс отдава успеха си не само на юридическото си образование, което я научава на дисциплина и на умението да използва думите като оръжие, но и на практиката си в съда, дала ѝ достъп до множество истински истории на жертви и престъпници: те са парченцата, от които тя сглобява своите шокиращо ярки сюжети. След ентусиазирания прием на „Съвършени останки“ издателите на Фийлдс я подтикват да превърне романа в началото на поредица, която към момента вече наброява седем книги. Първите три, които могат да бъдат открити и на българския пазар с логото на издателство Benitorial – „Съвършени останки“, „Съвършена плячка“ и „Съвършена смърт“, с лекота завладяват и тукашните почитатели на жанра.

В „Съвършена тишина“ е разгърнат четвъртият случай на Люк и Ава, потапящ Единбург в смразяващ кошмар, от който някои няма да могат да се събудят. Когато в покрайнините на града е открито тялото на млада жена, от което липсват парчета плът, двамата детективи са принудени да се включат в извратената игра на сериен убиец, който скроява кукли от кожата на жертвите си. Озовалите се от грешната страна на ножа на Кукления убиец започват да се трупат, а той неизменно остава с един ход напред. Паралелно с това някой започва да белязва лицата на бездомници, попаднали под влиянието на нова синтетична дрога. Люк и Ава се впускат в отчаяна надпревара с времето в опита си да открият връзка между покушенията, преди да стане твърде късно и за четвъртата отвлечена жена, решени на всичко, за да надхитрят жестокия убиец в собственото му смъртоносно забавление.

Играта на нерви, която слага начало на книгата, не приключва чак до самия край. С бавното и мъчително приближаване към истината се поддържа постоянното усещане за тревожност, което кара читателя да се почувства като част от историята – да усети страха, безсилието и отчаянието. Напрежението се надгражда от изключителното умение на авторката да влиза в съзнанието на жертвите и с прецизна психологическа точност да пресъздава техните емоционални преживявания в най-уязвимия момент – последните часове преди смъртта, без да им отнема искрицата надежда, която тлее до самия край. Способност, която Фийлдс вярва, че придобива вследствие на преживяване в тийнейджърските ѝ години, когато самата тя се превръща в жертва.

Впечатляващ е и балансът, който авторката успява да постигне между полицейското разследване и личните истории на героите си, където напрежението далеч не е по-малко. Тези моменти действат като глътка въздух след ужасяващите сцени на насилие и допринасят за изграждането на силна връзка с персонажите, чието развитие проследява поредицата. Нерядко разговорите между Люк, Ава и техните колеги успяват да изтръгнат искрен смях у читателя въпреки ужаса, на чийто фон се развиват. Определян като пристрастяващ, динамичен и изпълнен с напрежение трилър, чиято мрачна атмосфера и зловещи обрати го превръщат в завладяващо четиво, романът „Съвършена тишина“, подобно на останалите части от „съвършената“ поредица, безспорно е способен да осигури една-две безсънни нощи на своите читатели. Истинската му сила обаче се крие в автентичните и колоритни герои, които оставят траен отпечатък и карат всеки, докоснал се до историята, с нетърпение да посяга веднага към следващата книга от поредицата.

Завладяващо, спиращо дъха и напрегнато пътешествие от невероятната начална сцена до последната дума. – Анджела Марсънс, автор на „Игри на злото“ и „Сподавен писък“

Без съмнение една от най-добрите детективски поредици. – Womans Way Magazine

Хелън Фийлдс е авторка на криминални бестселъри с милионни тиражи, чиито книги неизменно намират място в класацията на Sunday Times. Два пъти е номинирана и за шотландската награда за криминален роман на годината McIlvanney.

Фийлдс е бивш адвокат по наказателно и семейно право. Работи за кратко и като филмов продуцент в медийната индустрия. Позната е на читателите най-вече с успешната си криминална поредица за инспекторите Люк Каланак и Ава Търнър, чието действие се развива в Единбург и започва с романа „Съвършени останки“. Най-новият ѝ герой е Кони Улуайн – криминален психолог, вдъхновен от реален агент от ФБР, който се появява за първи път в романа „Мъжът от сенките“. Под псевдонима H.S. Chandler авторката пише и психологически трилъри.

Свободното си време обича да прекарва със своя съпруг и трите им деца.

* * *

Из "Съвършена тишина" от Хелън Фийлдс

Снимка Benitorial

На Гейбриъл

ПЪРВА ГЛАВА

Зоуи

Камъкът остъргваше кожата. Ситни късчета чакъл се забиваха в разранената плът. Зоуи продължаваше да пълзи.

Смъртта пристъпваше като зъл дух в тъмнината, промъкваше се зад нея – стържеща крачка след стържеща крачка. Скоро ледените ѝ пръсти щяха да я стиснат за рамото. Тогава Зоуи щеше да спре, но не и докато не изтечеше и последната ѝ капка кръв. Беше благодарна за непрогледния мрак на есенната нощ. Така поне не можеше да види гротескната каша от плът, в която се бе превърнало тялото ѝ. И малкото сила, останала в горната част на ръцете ѝ, вече я напускаше. Тя се влачеше напред на лакти, надеждата продължаваше да пулсира във вените ѝ там, където доскоро бе циркулирала плазма.

Лошо момиче, помисли си. Мъжът ѝ бе обещал да живее, стига да го признаеше. „Лошо момиче“, прошепна Зоуи в мръсната земя под себе си. Толкова силно искаше да оцелее.

Агонията я погълна, заби лицето ѝ в крайпътната кал, смирявайки я пред ужасяващия мащаб на всичко случило се. До този ден бе смятала, че е специалистка по болката. Беше преживяла счупени кости, спукано тъпанче, разбит нос, но нито едно от тези неща не ѝ бе дало да разбере колко страдание може да понесе човешкото тяло, преди смъртта да се спусне към него.

Надигна глава от земната твърд и насили неохотното си дясно коляно да се придвижи напред още няколко сантиметра. Все някой ще дойде, мислеше си тя. Скоро ще дойде. Да, но тя се бе надявала дни наред. Къде бяха онези спасители от филмите, които се появяват в последния момент точно когато имаш нужда от тях?

След като бе изтръгната от нормалния си живот през един неделен следобед, кошмарът ѝ продължаваше вече седмица. Времето се беше изкривило като огледало в увеселителен парк, беше отекло гротескно от мудност, докато тя чакаше с жалка надежда заточението ѝ да свърши, а после се бе пръснало на нищожни парченца, когато краят – нейният край – най-после се бе явил на хоризонта.

Зоуи бе лежала дни наред на студената, твърда маса под мъждивата светлина. Жестоката ирония беше, че я бе хранил и поил, така че остана почти невредима до края. Колко нелепо си беше позволила да повярва, че е възможно да оцелее. Изгледаните през годините филми на ужасите, самодоволството от това да познае коя жертва ще умре, а коя ще живее, не я спасиха от зъбите на най-стария капан. Беше допуснала да повярва на всичко, което ѝ бе казано, за да преживее следващата секунда, следващата минута, следващия час, без ужасът да я погълне.

Зоуи гледаше на страха по нов начин. Сега имаше много неща, на които да научи другите жени в приюта за пос­традали от домашно насилие, но вече нямаше да получи такава възможност. Изпепеляваща болка я прониза от гръбнака през стомаха, сякаш я бяха набучили на копие. Писъкът, който нададе, прозвуча като животински, не човешки, отскочи от асфалта и отекна по междуградския път. Никой нямаше да я спаси. С тази мисъл дойде и ясното осъзнаване. Не беше захвърлена край пътя посред нощ, за да има шанс за оцеляване. Това беше последното ѝ наказание. Окончателното смиряващо унижение.

Не беше трудно да вземе решение.

Зоуи отпусна лице върху възглавницата от асфалт и остави краката си да се плъзнат надолу, първо единият, после другият, докато не легна плътно опряна на пътя. С последни сили се избута, за да застане на една страна, претърколи се навътре по пътното платно, след което гравитацията довърши завъртането и я остави по гръб, на разстояние от дърветата. Не я болеше. Добрата новина – а вероятно и лошата – беше, че болката си бе отишла. Чувството, че тялото ѝ е разкъсано надве, се бе изпарило в студения октомврийски въздух. Щом не ѝ оставаше друго, можеше поне да погледа луната за последен път. Пълен мрак. Значи не беше в града. Липсваше светлина, която да размива сиянието на звездите. На този свят нямаше небе, което да се сравни с шотландското. Може и да не беше пътувала много, но никога не подценяваше ослепителната красота на родината си, не ѝ омръзваха нито за миг пейзажите и архитектурата, родили безброй фолклорни творби и песни.

Тази вечер звездите бяха изгрели за нея. Може би се бяха удвоили и утроили заради сълзите в очите ѝ и блестяха още по-ярко през солената мокрота, но за такова нощно небе човек си струваше да умре. Тя си помисли, че не е лошо момиче. Нямаше смисъл да се преструва повече.

– Аз съм добра – промълвиха устните ѝ, макар да не излезе нито звук. Ако имаше достатъчно кръв в мускулите, за да захранят движението, щеше дори да се усмихне.

По-щастливи времена. Беше се радвала и на такива. Ранното детство, когато майка ѝ обичаше сляпо баща ѝ, преди брат ѝ да напусне дома им. Онзи ден, когато татко ѝ се престори, че беше време за редовното им посещение при зъболекаря само за да заведе семейството в приют за кучета. Цял следобед се радваха на всяко пале, преди да попаднат на дребничкия рошав териер, забравен в последната клетка. Нарекоха го Воин, мила шега, защото животинчето доказа, че единствената му войнствена черта е страстната му преданост. Зоуи всеки ден се бе чудила дали няма да се умори от разходките, храненето и тоалета на кучето, както се случваше с нейните приятели – отегчаваха се от необходимостта да се грижат за поверените им животинки. Нищо подобно. Воин остана до Зоуи от петата до дванайсетата ѝ година. Спеше с нея в леглото ѝ и я успокояваше, когато тя плачеше заради едрото момиче от отсрещната къща, което я тормозеше всеки ден в продължение на месец, докато баща ѝ не си поговори с родителите му. Когато беше тъжна, Воин я оставяше да го разнася из цялата къща като кукла. Териерът седеше на изтривалката пред входната врата в три и половина от понеделник до петък и чакаше Зоуи да се прибере от училище. Винаги я бе учудвало умението на кучетата да преценяват времето. Воин бе притискал топлата си муцуна в лицето ѝ, докато тя плачеше, след като колата на баща ѝ бе размазана от автомобил, каран от водач с повече алкохол в кръвта, отколкото бе позволено на когото и да било. Не посетиха болницата, не се сбогуваха подобаващо, само един полицай дойде със скръбно изражение и кротък тон на входната врата. Майка ѝ се стопи от мъка.

След осемнайсет тихи месеца пристигна пастрокът ѝ. Година по-късно брат ѝ отпразнува шестнайсетия си рожден ден, като подписа договор с армията със съгласието на майка им. Зоуи я намрази заради това. Чудеше се дали бе способна да ѝ прости сега, при сетния си дъх, но прошката изискваше усилие и съсредоточаване. Изискваше надежда, с която да се подхрани. А такава не ѝ бе останала тук, където лежеше. Бягството на брат ѝ се оказа нейният плен. To заличи всякакви бариери между Зоуи и новия съпруг на майка ѝ.

Юмруците, които бе търпял брат ѝ, преди да успее да замине, се прехвърлиха към нея. Майка ѝ беше като парченце счупен порцелан – не казваше нищо и не се опълчваше. Може би не я беше грижа. Може би беше благодарна за това, че ударите не стигаха до нея. Синините бяха ограничени в географията си. Лицето на Зоуи оставаше недокоснато – поне докато не дойдеше лятната ваканция, когато страхът от любопитните учители не съществуваше. Тя ронеше сълзи в топлата козина на Воин и укротяваше треперенето си в хилавото му, но успокояващо телце в стаята си нощем. Докато пастрокът ѝ не разбра, че обичта ѝ към кучето бе твърде голяма радост в живота ѝ. Заяви, че бил алергичен, че кучешката храна била твърде скъпа, въпреки голямата къща и добрите им доходи. След някое и друго фалшиво кихане накрая обяви, че кучето трябва да се махне.

Този ден се беше запечатал в паметта на Зоуи като сцената от „Магьосникът от Оз“, само че Тото не успя да избяга от лапите на пастрока ѝ, за да се върне при нея. Воин бе изтръгнат от ръцете ѝ, докато се бяха гушнали на леглото, а тя твърдеше, че ще умре, ако ѝ го отнемат.

– Спри да се глезиш – скастри я майка ѝ. Тези четири думи се оказаха смъртната присъда за крехката като пърхаща пеперуда връзка между нея и дъщеря ѝ през онова нещастно лято. Пастрокът ѝ я уверяваше, че Воин бил в кучешки приют. Че щял да отиде при любящо семейс­тво, много по-подходящо за него. През онази вечер Зоуи седеше и пресмяташе дните до шестнайсетия си рожден ден, когато щеше да избяга като брат си. Седемстотин и два. Разписа ги в тетрадка, готова да зачерква всеки следващ с червен молив, докато бавно газеше през блатото на времето.

Каква загуба на живот, помисли си сега тя. Ужасяващата истина в този момент обаче беше, че ако можеше да си върне поне малка част от онези изпълнени със синини и омраза дни, щеше да ги приеме с благодарност.

На седемнайсет живееше при приятелка от колежа, докато майката на момичето не загуби работата си и вече не можеше да продължава нито да я изхранва, нито да я подслонява. Зоуи се опита да вземе изпитите си и да завърши, но се провали, а постоянното сноване между чуждите дивани бе твърде изтощително. В крайна сметка даде на майка си последен шанс. Получи много обещания. Обещания, които после бързо бяха нарушени. Юмруците се размахаха за пореден път.

На осемнайсет Зоуи бе помъдряла достатъчно, за да осъзнае, че се налага да избере по-малкото зло. Излезе на улицата, за да изкрещи какво мисли за пастрока си пред света, достатъчно публично, че той да не посмее да нанесе ответен удар. После се взе в ръце, събра една найлонова торба с дрехи и отиде в приюта, за който бе чувала. Синините бяха нейният паспорт за убежището и тя се устрои там, докато чакаше на безкрайната опашка за социално настаняване. Прегледаха белезите и раните ѝ. Предложиха ѝ да предяви обвинение. Зоуи обаче не можеше да постъпи толкова жестоко с майка си и да изпрати мъжа, който осигуряваше покрив над главата ѝ, в затвора. Макар той да го заслужаваше повече от всичко.

Докато Зоуи се взираше в луната, небето натежа над нея. Полъх на вятъра затанцува през клоните на дърветата отгоре ѝ и разпръсна тънка пелена от златни листа върху тялото ѝ. Някакво създание с множество крачета пробяга по шията ѝ, но Зоуи не обърна внимание. Вече нямаше смисъл да се гнуси. Не след дълго и без това щеше да се превърне в храна за буболечките. Пътят бе дълъг и прав, липсваха обичайните маркировки. Значи се намираше в провинцията. Едва ли щеше да се появи кола преди сутринта. Какво ужасно откритие за горкия шофьор, помисли си Зоуи. Представѝ си да започнеш понеделника с такава кошмарна гледка. Освен ако колата първо не минеше през нея.

Последните седем дни в живота ѝ започнаха по погрешка. Колко ли пъти децата получават заръки да не се доближават до коли, от които непознати ги питат за насоки? Тя се беше разсеяла, докато умуваше какво да си сготви за вечеря, крачейки към местния супермаркет в „Сайтхил“. И макар сега да осъзнаваше, че някакъв автомобил я беше следвал, тогава не го забеляза. Не я споходи шесто чувство, докато прекосяваше паркинга между жилищните блокове. Не ѝ хрумна, че мъжът, който бе попитал как се стига до зоопарка, можеше да крие голям нож в ръкава си и да го опре в шията ѝ. Да се качи в колата или да умре от кръвозагуба на паркинга – това беше изборът. Искаше ѝ се да беше избрала второто. Така или иначе, всичко щеше да завърши еднакво.

Щом се озова на седалката до него, той насочи ножа към гърдите ѝ и ѝ нареди да си постави приготвените белезници. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успя да ги щракне от четвъртия опит. Просто ме изнасилѝ, помисли си. Излей си каквото ти е на душата. Използвай ме и ме пусни. Само ме оставѝ да живея. Моля те, оставѝ ме да живея. Задрасках толкова дни с червения молив. Не е честно да умра сега. Докато лежеше на задната седалка, мъжът я закара надалеч, отвъд пътищата, които ѝ бяха познати. Можеше да се похвали и със смелост. Плъзна крак под дръжката на вратата и се опита да я отвори, но установи единствено, че системата за детска безопасност беше включена. Затъмнените задни стъкла на колата обезсмисляха опитите ѝ да маха за помощ. Дори когато се пробва да удари мъжа по главата с вързаните си ръце, това не ѝ донесе нищо освен надменен смях и лакът в окото.

– Моля ви, не ме убивайте – каза, когато най-сетне спряха на обрасла с трева автомобилна алея.

– Няма – отговори онзи. – Но ти беше лошо момиче.

– Какво? – озадачи се тя с пресъхнала от страх уста и засрамена от факта, че пикочният ѝ мехур бе позволил на съдържанието си да се освободи, макар останалата част от нея да не можеше да го направи.

– Трябва да го кажеш – спокойно заяви мъжът. – Ти беше лошо момиче, нали?

– Попаднали сте на грешния човек – отвърна Зоуи. – Не знам за кого ме вземате, но аз не съм лоша. Никога не съм наранила никого. Ако ме пуснете, обещавам да не кажа нито думичка. Няма да ви причиня неприятности.

– Но ти си лошо момиче – продължи той. – Проявяваш неуважение. Не си грижовна. Мислиш само за себе си. Кажи го.

– Не е вярно! – извика Зоуи, отдръпвайки се от него на задната седалка. – Не съм лоша. Вие не ме познавате.

При тези думи мъжът слезе от колата, за да отвори задната врата. Беше висок. Близко разположените му очи бяха толкова тъмнокафяви, че Зоуи не можеше да различи зениците от ирисите. Освен това смърдеше. Когато се наведе над нея, сграбчвайки я за косата, за да я издърпа от седалката, тя долови мириса на прогнила плът.

– Ще сторя каквото искате. Може... може да правите секс с мен. Няма да се съпротивлявам. Ако искате да бъда вашето лошо момиче, ще го направя. Става ли? Мога да бъда каквато пожелаете – прошепна, извръщайки лицето си встрани, когато той я придърпа към себе си.

– Ето, виждаш ли? Колко секунди ти трябваха, за да ми покажеш точно какво представляваш? Кажи ми го – нас­тоя той.

– Аз съм лошо момиче – подчини се Зоуи, докато той я дърпаше за косата по алеята към група дървета в дъното на градината. Свободата, с която я влачеше така спокойно, сложи край на надеждите ѝ. След като беше толкова сигурен, че няма да ги видят, значи тук нямаше хора, които да я забележат.

– Докосването е против правилата – мърмореше си той под нос през целия път. – Никакъв допир. Абсолютно никакъв.

Тя беше надигнала глава, за да надникне над плета от храсти. Наоколо нямаше нито една сграда, с изключение на бараката, към която се бяха насочили. Не се виждаше жива душа, която да чуе виковете ѝ.

Сега сред дърветата над нея избуха сова. Зоуи винаги беше харесвала совите. Някъде извън зрителното поле на момичето нещо прошумоля. Това е Воин, помисли си тя. Воин идва да поседи до мен и скоро отново ще бъда с татко. Вече няма от какво да се страхувам. Звездите, отразяващи се в очите ѝ, помръкнаха. Единбургската есен предстоеше и щеше да е дълга и студена.