Приятни са споровете за това къде е по-добре да ходим на море – в България или в Гърция. И след като минем през аргументите за общата дължина на плажната ивица, през цените на нощувките и малката ракия/узо, неизбежно стигаме до безплатния шезлонг и обслужването. Това е потребителската гледна точка, която е важна, но не е достатъчна за страна, която претендира да се нарича туристическа.

А защо претендира ли?

Защото постижението от 21 милиона нощувки от българи и чужденци за миналата година изобщо не извежда България на челните места в Европейския съюз. Разбира се, че е несериозно да се сравняваме с огромните като размер и традиции Франция и Испания, които реализират по около 400 милиона нощувки годишно. Но значително по-малки страни също „ни бият“: Унгария - 24 милиона, Дания - 28 милиона, Чехия – 43! милиона. (Според Евростат). Без да имат слънчево море и без да имат отделно Министерство на туризма.

Как става така ли?

Всеки, който е ходил в тези страни, ще ви каже отговора – там е приятно. Зад тази дума всеки може да открие различни неща за себе си – хората са възпитани, местата са китни и подредени, чисто е, лесно откриваш каквото търсиш, удобно се придвижваш от едно място на друго, говорят езици, не те лъжат, дори и понякога да плащаш по-скъпо... С две думи: искаш пак.

Какво ни е различното тук?

Тук масовото схващане е, че туризмът започва и приключва с големите курорти с големите групи, с концесионерите-монополисти, с Министерството на туризма с неговите кръгли маси и с туристическата борса в Москва. Нито едно от тях няма общо с идеята за усещането за приятно прекарано време и за желанието „Искам пак“. Отношението към туризма като към индустриално производство на кренвирши, напълно естествено, води до добре познатия резултат – кренвирши.

Каква индустрия?

Туризмът безспорно е изключително важен за българската икономика, генерира приходи на пари отвън, т.е. увеличава износа, носи печалба за огромен брой фирми и дава работа на огромен брой хора. А сега да погледнем зад числата. Средната годишна заплата в сектор „Хотелиерство и ресторантьорство“ (както го разглежда Националният статистически институт) е 6780 лева. Разбира се, че това включва и кварталното ви капанче, но и всички хотели, комплекси, къщи за гости, готвачи, сервитьори, камериерки, рецепционистки, охранители, аниматори и т.н., заети в туристическия бранш. Това е най-ниският доход от всички разглеждани сектори на българската икономика. Най-ниският.

Само за сравнение: общата средна заплата за страната е с 30% по-висока. Във финансовия и застрахователния сектор е три пъти по-висока, в образованието – два пъти (за частния сектор), дори в търговията персоналът има с 20% по-високи заплати отколкото в туризма. Каквито и сезонни изкривявания да има в тези данни, те не променят реалността – българският туризъм създава заетост за т.нар. работещи бедни.

Откъде идва проблемът?

Първо, не всеки мисли, че има проблем. За едни моделът на развитие на българския туризъм, който залага на няколко крупни играчи и стотици хиляди камериерки, може и да е прекрасен. Но има и друг модел, при който туризмът се движи от стотици хиляди дребни собственици, които създават, развиват и предават бизнеса си от поколение на поколение. Такива има и сега и картината изобщо не е черно-бяла, но те никога не са в центъра на вниманието на държавната политика и, естествено, отстъпват позиции.

Ако сте ходили в последните години на Златни пясъци, сте забелязали колко настойчиви са т.нар. викачи пред многобройните ресторанти. Налагането на модела all-inclusive извади от играта тези дребни бизнеси и ги принуди да използват бруталния принцип „ден година храни“. Ресторантите в тези комплекси стават все по-ненужно скъпи и все по-неприятни за посещение. Докато не затвори и последният. Но пък Златни пясъци до голяма степен е замислен като такъв тип курорт.

Нека отидем на юг

Преди години между Царево и Варвара имаше къмпинг „Нестинарка“. По-късно отделните парчета земя бяха върнати на стотици собственици. Не е новина, че строителният бум бе твърде разюздан. Така или иначе на мястото на къмпинга изникна нещо с размерите на ново градче/селце. Но вместо днес да имаме едно китно местенце с процъфтяващи малки семейни хотели, приятна крайбрежна алея, многобройни заведения и доволни туристи, получихме една 10-етажна бетонна стена по цялата плажна ивица. Половината бе разпродадена (не изцяло) като апартаменти, другата половина е all-inclusive комплекс. За всички останали морето на практика е недостъпно. Никой не иска да почива в по-малките хотели, които буквално са изолирани от морето. Никой не влиза в един-двата ресторанта, които се опитват да се развиват там. Крайният резултат е, че имаме един-единствен играч, който развива бизнес там – построил, продал, отдал на туристически оператор огромния си хотел. И още стотици, а вероятно и понякога и хиляди, наемници, които работят сезонно за най-ниските заплати в страната.

Къде е държавата в тази схема?

Управлението на държавно или общинско равнище има огромна роля в този процес. Не е достатъчно да се оправдаем единствено с принципите на пазара и конкуренцията, където който оцелее, оцелее. Когато разрешиш на един играч да монополизира достъпа до природни ресурси, тогава няма нито пазар, нито конкуренция. Когато разрешиш на един играч буквално да прегради плажовете с 10-етажни бетонни стени, тогава няма нито пазар, нито конкуренция. Когато дадеш на концесия на един играч цяла планина и той владее всичко – от хотела, през картата за лифта, през ски училищата, та чак до кебапчето на върха, тогава няма нито пазар, нито конкуренция. Всяка идея за предприемчивост е забранена по условие.

Когато по телевизора загрижени политици ви заговорят за развитието на туризма в България, да знаете, че имат предвид точно този вид туризъм – как да разрешим на този един играч да застрои още и още от крайбрежието, как да разрешим на друг един играч да направи още лифтове, как да въведем дори ваучери, за да може да не им стоят празни огромните комплекси.

Много благодаря!

България има нужда от повече успешни и щастливи хора, които имат свободата да развиват собствен и устойчив бизнес. И които знаят, че единственият начин да накараш туриста да дойде втори път, е като го изпратиш доволен. А не като издействаш ваучери, като монополизираш плажа и планината или пък предлагаш безплатен алкохол на корем. (Някои и от това си тръгват доволни). Така някой ден може и в България да стане по-приятно. А хората - и българи, и чужденци - ходят там, където им е приятно. С досегашния модел на масов туризъм дълбоко сме се объркали. Той няма къде да расте повече. Нито снегът ще започне да вали още през септември, нито плажните ивици могат да бъдат удължени. Доказателствата вече са пред нас – огромните комплекси се оплакват от ниска запълняемост, докато в китните малки хотелчета из страната резервациите се правят с месеци напред. И хората по тези места са щастливи – и собствениците, и туристите. А това е много различно от модела, при който щастливи са само няколко офшорни босове, а стотици хиляди камериерки и сервитьорки стискат зъби до края на сезона, за да съберат пари за билет за Испания.