От създаването си през 1947 г. Индия се стреми да поддържа в международен план "стратегическа автономия". Тя се снабдява с оръжие и енергия от Русия, но търси подкрепата на САЩ в сдържането на Китай. Насърчава развитието на антизападния БРИКС, но призовава за задълбочаване на партньорството със САЩ, Япония и Австралия - другите държави в Четворката.
Добрата "стратегическа автономия" позволява на една държава да проектира националните си интереси, без да става заложник на волята на великите сили или на променливите геополитически блокове. "Стратегическата автономия с индийски характеристики" обаче се е изродила в непоследователна и пасивна външна политика, която често е критикувана от потенциалните ѝ партньори.
Залогът на Индия е, че собственият ѝ икономически възход и променящият се свят ще принудят останалите субекти на международната сцена да се съобразяват с нейните интереси. Затова войната на Русия срещу Украйна бе безсрамно приветствана от индийския външен министър С. Джайшанкар като сигнал за края на доминирания от Запада международен ред. По думите му навлизахме в нов мултиполярен свят, в който Индия неизменно щеше да се превърне в полюс.
През март 2026 г. обаче станахме свидетели на триумфалната поява на голямата сцена на враг номер 1 на Ню Делхи - Пакистан. Вашингтон и Техеран, които са в активна война от 28 февруари, избраха своеобразен парий за медиатор в преговорите за прекратяване на войната. Реакцията на Индия? Джайшанкар подчерта, че заради статуса си на суперсила Индия никога не би паднала до нивото на dalal nation ("брокерска нация", думата dalal е с негативна конотация, разговорно означава и "сводник").
Индия обаче трябва да се поучи от "брокера", ако не иска да се превърне в падина в новия мултиполярен свят.
"Брокерът"
От гледна точка на Техеран, изборът на Пакистан за "брокер" е логичен. Двете мюсюлмански държави споделят 905-километрова граница и дълга история на културни връзки. Пакистан е дом на най-голямото шиитско население в света извън самия Иран. Техеран първи признава независимостта на Пакистан през 1947 г., Исламабад е сред първите, които одобряват смяната режима в Ислямската република през 1979 г. За разлика от много страни в региона на Близкия изток, Пакистан няма американска база на своята територия. Каквито и критики да има Ислямската република към преговорите, те не са свързани с Исламабад - покойният аятолах Али Хаменей тържествено посрещна високопоставена пакистанска делегация в Техеран през май 2025 г.
От гледна точка на Вашингтон, изборът на Пакистан за "брокер" е резултат от успешната дипломация на Исламабад. След четиридневния конфликт с Индия през май 2025 г., пакистанските власти многократно изтъкнаха ролята на САЩ за неговото прекратяване и номинираха Доналд Тръмп за Нобелова награда за мир. Последва първата в историята визита на пакистански военен лидер в Белия дом - началника на въоръжените сили, фелдмаршал Асим Мунир (който поддържа близки отношения и с иранския президент Масуд Пезешкиан). Американският държавен глава изпитва силна лична симпатия към Мунир - многократно го е наричал "любимия ми фелдмаршал" и е изразявал увереност, че командирът познава Иран "по-добре от мнозина". В края на юли 2025 г. Вашингтон и Исламабад обявиха "търговска сделка за историята", която дни по-късно бе последвана от споразумение за съвместно разработване на редкоземните метали в азиатската страна.
Пакистан също така ухажва видни фигури в орбитата на Тръмп, включително специалния пратеник Стив Уиткоф и зетя на президента Джаред Кушнер. "Ню Йорк Таймс" съобщи, че Уиткоф, който е имотен магнат, е посредничил за сделка между Вашингтон и Исламабад за реконструкция на хотел "Рузвелт" в Манхатън, чийто собственик е Пакистан. Условията на сделката не са разкрити, но служител на Белия дом я описа като "потенциално доходоносно партньорство за двете правителства". "Ню Йорк Таймс" обяви също, че се водят преговори и за крипто сделки между роднини на Тръмп и пакистанските власти.
"Суперсилата"
И при равни условия, Индия едва ли щеше да бъде предпочетена за медиатор пред Пакистан. Близките културни връзки между Исламабад и Техеран правят сближаването между Ислямската република и Индия трудно постижимо. Но пък и Ню Делхи не си помогна с неразчетената визита на министър-председателя Нарендра Моди в Израел (на която топло се прегърна с Бенямин Нетаняху) на 26 февруари - два дни преди старта на войната. След избухването на конфликта премиерът твърдо подкрепи операциите на САЩ и Израел - акт, който бе сериозно разкритикуван от индийската опозиция, тъй като усложни последвалите преговори с Техеран за пускане на индийски танкери през Ормузкия проток.
Вашингтон все пак се притече на помощ, като разреши на Индия да се снабди с руски петрол, натоварен на танкери. Но бавно изгражданато американско-индийско партньорство от времето на Клинтън е в най-ниската си точка. Индия не само отхвърли твърденията на Тръмп, че е спрял войната ѝ с Исламабад - тя отказа да подпише търговско споразумение със САЩ, заради което получи мита от 25% (впоследствие увеличени до 50%, като за повод бяха посочени покупките ѝ на суров петрол от Русия). През август Тръмп отказа да посети срещата в Ню Делхи на Четворката - формат, който именно републиканецът възроди през първия си мандат с основна функция да присъедини Индия към общия фронт срещу Китай. Сега обаче приоритет на президента е да подобри търговските връзки на САЩ с комунистическата страна, като фактор в тези сметки е ерозията в отношението към Ню Делхи като надежден партньор.
Отвъд войната
Медиацията между Вашингтон и Техеран е само най-видимата последица от една по-широка трансформация на пакистанската дипломация. В продължение на десетилетия Исламабад беше възприеман основно през призмата на своите кризи – турбулентните отношения с Ню Делхи, нестабилността в съседен Афганистан, вътрешните политически сътресения. Днес обаче Пакистан се опитва да превърне географското и политическото си положение във външнополитически ресурс.
Затоплянето на отношенията със САЩ може и да се окаже краткосрочен резултат от ухажването на Тръмп. Но Исламабад отдавна поддържа тесни връзки с Китай и е ключов пост в мащабния му геополитически проект "Един пояс, един път". Паралелно с Иран, Пакистан търси сближаване с Турция и с държавите от Персийския залив (през октомври 2025 г. Исламабад подписа договор със Саудитска Арабия - друг регионален лидер - за сътрудничество в сферата на сигурността).
Що се отнася до Индия - тя е в студени отношения с почти всичките си съседи. Пакистан и Китай са възприемани като стратегически противници, с които конфликтите остават постоянна част от регионалната политика. Бангладеш, Непал, Шри Ланка и Малдивите постепенно задълбочават икономическите и инфраструктурните си връзки с Китай. Вместо естествен дипломатически център на Южна Азия, Индия все по-често изглежда като сила, от която съседите ѝ се стремят да диверсифицират зависимостта си.
Индийската дипломация поставя акцент върху тежестта на държавата - икономическа, демографска и геополитическа - и очаква тя да ѝ свърши трудната работа. Пакистанската дипломация не може да си позволи подобен лукс и бере плодовете на своята активност. В един по-фрагментиран международен ред подходът на Исламабад може да се окаже изненадващо ефективен. Прокламираният от Джайшанкар мултиполярен свят не представлява просто съревнование между велики сили - той е мрежа от пресичащи се интереси, временни коалиции и дипломатически канали.
Ако иска да бъде третирана като полюс, Индия трябва да излезе от своята изолация. Може да се поучи от "брокера" в съседство.
