ЛЮДМИЛ СТАНЕВ

Бел. ред. Д-р Людмил Станев е дипломиран български лекар и недипломиран български писател и публицист от Варна. Автор е на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“.

След 5 години тишина (почивка, размисъл) на автора от месец по книжарниците е новата книга на д-р Станев - "Рязко". Официалната премиера на сборника с разкази беше на 6 април в Книжен център "Гринуич" в София. "Рязко" събира в себе си точно 50 истории, някои от които за първи излязоха в Клуб Z. 

 

                                                                                                    Порцелановите хора

Обикновено не ги забелязваме, те са стари, вървят бавно пред нас и само ни пречат на бързото тичане към поредната задача. Почти винаги тя е нещо е нещо тотално незначително. Изнервяме се, когато са в магазина, пред нас, и бавно с паркинсонови пръсти си броят стотинките. Старостта в този свят не е модерна, не е куул. А всъщност това сме ние след 30 години. Ние, нахаканите, активните и целеустремените. Къде? Големият Далчев казва: „Всеки живот е един неуспех“. Става въпрос за финала му, разбира се.

Като лекар, който всеки може да си повиква безплатно по телефона, имах две незабравими срещи с порцелановите хора. Срещи, които не стават за телевизионно предаване, щото са много истински.

Първата история е за порцелановата бабичка и едно „лукче“.

В центъра на града, на третия етаж посещавам една бабичка на 90 години. Апартаментът е чист, бабичката също – мъничка, бяла, чиста, като порцеланова статуетка. Имала разширени вени и си ударила глезена в някакъв ръб. Не искала да вика „Бърза помощ“, но кръвта не спирала. Стои права, докато говори, лицето й бяло (доста кръв е изгубила), кръвното ниско. Абе ясно ми е всичко. Мъничка и бяла, стои в червен кръг и се притеснява. Заприлича ми на картина на Вермер.

Вдигнах я на ръце, като коте (преди това й направих компресивна превръзка) и я положих в линейката. А бабичката говори, през цялото време говори с едно такова мъничко гласче. Предимно се извинява. Децата в Америка, викали я там. „Какво ще правя там. Там ли ще умирам? Нашите гробове са тука. Те да са добре“. Нищо не иска тази малка, порцеланова бабичка. Оставих я в спешно приемно при доктор Бакалов, той е добър лекар и добър човек.         

- Бакалов, звънни по-късно и като съм свободен, ще си я занеса обратно. Той ме изгледа под очилата и каза:

- Добре, ще ти звънна, ти какъв човек си, бе?

- Нормален – отвърнах аз. - И да ми пазиш бабичката.

Вероятно е постояла там 2-3 часа. Закарах един лек инсулт и сестрата, усмихната, казва:

- Докторе, ето ви я бабичката. Все пита: „Мойто докторче кога ще дойде?“

Взех си я пак, като коте тази 90-годишна бабичка и я занесох обратно в малкия и чистичък апартамент.  

И тази мъничка Йода дълго бърка из някакви кесийки и накрая извади едно „лукче“ и ми го подари.

Сега то стои в колекцията ми от седефени миди и камъчета от Гърция. „Лукчето“, сълзата на старицата“. Честно, наистина стои и изобщо не е метафора.