От Древна Гърция до ерата на Оскарите около наградите за актьорско майсторство винаги е имало драма. В ранните западни церемонии най-добрият актьор е бил даряван не с позлатена статуетка, а с жива коза. В днешно време отличията винаги вървят ръка за ръка с големи неприятности. Особено Оскарите. И това не е свързано толкова с недоволството, че този или онзи е порязан с номинация за приза на Американската филмова академия. Всичко започва след раздаването на наградите. Тръгват подигравките по адрес на победителите – колко са се изложили, докато са изнасяли патетичните си речи от трибуната, как се размахали статуетката…, на присмех е подложен дори изборът им за тоалет, с който са измарширували няколкото метра по червения килим.

И въпреки това „Оскар ефектът” върху номинираните филми може да бъде доста рентабилен за произведенията. През 2004 г. творбата на Клинт Истууд „Момиче за милиони“ не се набиваше особено на очи и вкара в касичката на създателите си първоначално само 8,5 млн. долара. Но набързо се поправи, щом Академията я номинира за Оскар, и  във финалния рунд преди наградите вече държеше в боксовите си ръкавици допълнителни 56 милиона.

Разбира се, огромните финансови постъпления, които идват след Оскарите, са светлинни години напред от това, което са получавали творците на древния фестивал на Дионис. Повечето историци са единодушни, че този форум постава началото на раздаването на награди за драматично изкуство. Твърди се, че древногръцкият поет Теспис, смятан за баща на трагедията, не е получил златна статуетка през 6 век преди Христа, когато станал победител на театралните награди, а жива коза. Животното, което е емблема на Дионис, е имало ограничена финансова стойност, но е имало символично значение. Думата „трагедия” идва от гръцката „трагоидиа”, което в буквален превод означава „песента на козата”.

Театралните състезания са се провеждали в Атина, а последната дума са имали мъжете от 10-членно жури, което се е избирало с лотария. За да се избегне корупция, всеки член на комисията е записвал предварително трите си пиеси фаворити върху плоча. В последния ден на фестивала пет от плочите се избирали на случаен принцип. Драматурзите, които най-често печелели, били Софокъл, Еврипид и Есхил.

Златната ера на класическата драма свършва през втори век преди Христа, когато атиняните спрели да възлагат писането на нови пиеси, за да изтупат от праха добре познатите, но малко позабравени стари.

Но изкуство, което живее само в миналото, няма бъдеще. Минават хиляда години преди театърът отново да се превърне в съществена част от западната култура. После трябва да мине още толкова време, за да може светът да се върне към примера на атиняните и да възобнови състезанията и наградите, докарвайки ги до съвременната им форма.

През януари 1927 г. Луис Б. Майер от студио „Метро-Голдуин-Майер” събира 35 от най-големите творци в Холивуд и създава Международната академия за филмово изкуство и науки. Малко след това думата „международна” изпада от името на формацията. Оттогава датират и ожесточените кампании, които имат за цел да подсигурят заветната статуетка за този или онзи продуцент, за този или онзи актьор, режисьор, сценарист… Гладиаторска битка, която се повтаря всяка година, та до днес.

Но както казва четирикратният носител на Оскар Уди Алън: „Когато видиш кой печели тази награда и на кого достъпът до нея е забранен – на теб ти става ясно колко безсмислена е тя.”

Господин Алън хем е прав, хем не е, що се отнася до широкия смисъл на това твърдение. Независимо дали е коза или статуетка, не наградата сама по себе си е важна и е от значение, а поканата да станеш част от историята.

Аманда ФОРЕМАН, Уолстрийт джърнъл, превод „Площад Славейков“