Дуел няма да има, уважаеми сеирджии! Този факт все още не е обявен официално, но на двата противникови фронта се наблюдават движения като при отстъпление. Обявено е временно примирие между театъра и критиката.

Режисьорът Недялко Делчев обяви дуел на критика-философ Георги Каприев след статия, съсякла спектакъла му „Генерална репетиция за самоубийство“ (Вижте тук). След като „получи“ мълчалив отказ, дни по-късно Делчев обяви, че в Театър „София“ планират дебат за етиката в българската критика. А Каприев написа положителна рецензия за постановка на Ивайло Христов в Младежкия театър, за да опровергае впечатлението от опустошителната серия, която беше захванал във в. „Култура“. За театъра действително трябва да се пише с любов, дори за спектакли, които не са се получили. Дано Каприев обаче не свали върха на копието, което носи. Защото българската театрална критика отдавна, при това доброволно, е изпилила своите оръжия на труда.

Fuddy Meers

 

Георги КАПРИЕВ

„Кривите огледала“ от Дейвид Линдзи-Ъбер, превод Златна Костова, постановка Ивайло Христов, сценография Никола Тороманов, костюми Марина Янева, в ролите: Станка Калчева, Николай Луканов, Малин Кръстев, Стефан Мавродиев, Герасим Георгиев-Геро, Койна Русева. Младежки театър „Николай Бинев“.

Да се заемем с простите неща.

Първо: преводът. Fuddy Meers, оригиналното заглавие, казва всъщност funny mirrors, но така, както го изрича старата Гърти. След преживян инсулт, тя не е способна и дума да изартикулира, затова пък е бъбривка. Куриозно, обикновено й разбират. Освен това, имаме човек с дислексия, фъфлещ човек, малоумен човек с раздвоена интонационна идентичност и т.н. Как се превежда всичкото това несмислено говорене? Не знам, но се е получило дивно.

Второ: текстът. Пълен сбор на откачалки. В центъра на веселбата е Клер, страдаща от „психогенна амнезия“: всеки път се събужда като една tabula rasa, която близките се втурват да издраскат. Всяка сутрин Клер не знае ни коя е, ни къде е, а пазителите на историята около нея се отнасят към задачата си съмнително творчески. Усилията на Ричард, съпруга, да й създава континуитет биват лесно проваляни. Оттам надолу е само измет, това, което американците наричат „бели боклуци“: Кени, все напушеното им синче; забягналият от затвора, обезобразен и изнервен Филип; малоумният неудачник Милит; размандрената и безогледно втренчена в любовта си Хайди и, разбира се, Гърти, за която каквото и да се каже, все е малко. Този паноптикум от идиоти се съобразява с всичко, освен със здравия разум и нормите на жизнената логика.

При така раздадени карти може да се тръгне накъде ли не. Не е случайно, че още от появата си през 1999 г. пиесата има ураганен успех в САЩ, докато английските й постановки са по-скоро неуспешни. Причината е навярно и в това, че англичаните я вписват в дълъг ред американски текстове, в които „смахнатостта е знак за освобождаване на индивидуализма“, обаче, добавят те, „това малко помага тук“. Подозирам, че режисьорите са се подвели по линия на геговата клоунада, базирана на знанието, че става дума за онези там нещастници, американците.

Трето: сценографията. Никола Тороманов вцежда в средата огромен флаг на черти и звезди, флага на САЩ. Който се втренчи съдържателно в него, ще пропусне спектакъла. На Фичо просто му трябва видим център, около който да завърти цялата лудост. Оборотът на сцената показва в естествен ръст: два автомобила, каравана, всекидневна, мансарда и не знам още какво. На пръв поглед тази многотия е безразборно нахвърлена и претрупана: ако са фарове, ще светят, има ли вентилатор, няма начин да не се върти. Сериозно погледнато обаче, всичко е изчислено до сантиметър, безмилостно функционално и внушително. Великолепната работа на Тороманов безупречно се допълва от костюмите на Марина Янева и от грима, който играе съществена роля. Жалко, програмата не споменава майстора му. А трябва.

Четвърто: актьорите. Четох някъде, че тук никой не бил себе си. Как не! Рядко са бивали толкова автентични. Само дето им се дава шанс да ползват способности, оставали обикновено в сянка. И го правят възхитително ансамблово. Е, Николай Луканов и Юлиян Петров сигурно биха могли да извадят още от себе си. За тяхно оправдание нека се каже, че са в сравнително резоньорски роли, ако думата е изобщо уместна тук. Във всеки случай, те удържат ниво, което не накъсва цялото.
Станка Калчева, оста, около която се върти всичко, успява да се дистанцира от външно представяне на крайности, не се съблазнява от заиграване с патологичната психика на Клер. Нейната сложна събраност, кротката й абсурдност, алогичната й „естественост“ са решаващи за спектакъла.

Малин Кръстев, максимално затрудняван от вменената му катастрофална телесност, разтяга регистър от пет октави, за да преминава през тях като вихрушка – съвършено невъзмутим и смразяващо смешен. Той, който може да бъде и театрална машина, тук е „аптекарски“ взрян във всяка безумна извивка на ролята.

Герасим Георгиев–Геро, умилително динамичен в своята корпулентност, включва и изключва състояния, сякаш си играе с електрическо реле. Дисоциативно разстроената идентичност на Милит се разпределя спонтанно между него и надянатата на ръката му марионетка, произнасяща с „чужд“ глас неща, които иначе не би казал. Прави го, сякаш са слепени по рождение. Признавам, че за пръв път харесвам безрезервно този актьор.

Койна Русева, вкарвана поради елегантната си женственост в общо взето еднообразни писти, сега не може да се нарадва на възможността да щурее като всеотдайна глупачка, грозница и дебелана. Нейната готвачка alias псевдо-полицайка я кара да изведе комедийни дарби от висока проба. Русева така залепва за ролята, че не й се ще да наруши грима си дори на поклона.
Гърти е особено тежък случай. Поразена от болестта, но спретната, грижовно гримирана и кокетно стъпваща, гъргореща старица, тревожна, угрижена, педантично съсредоточена при всеки от сакатлъците си. Гърти е невъобразимо гламава в действията си, но с поглед, втренчен в някакви бездни от страдание. Пределно трагична и смехотворна до изнемога. Блестящо изпълнение. Отсега номинирам за поддържаща женска роля Стефан Мавродиев.

Пето: режисурата. Ивайло Христов безкомпромисно изрязва всички лесни смешки и евтини клоунади. Сценичните му хубавци са свръхсериозно концентрирани, независимо дали действат или „бездействат“. Те са отдадени до смърт на иначе нелепите си ходове. Без някой от актьорите да губи своеобразие, спектакълът носи печата на високия трагикомичен абсурдизъм, характерен за актьорските присъствия на Христов. Той удържа прецизния баланс, вкарващ реда в тази чутовна бъркотия: вътрешната логика на безумния й свят. За да лъснат темите за биографията и паметта, жизнената отговорност и невъзможността да се започне отначало. Христов успява да постигне съвършено нелесния, типично Бекетовски ефект: зрителят се гърчи от смях през цялото време, за да заседне нещо в гърлото му след финала и да остане там часове наред.

Впрочем, спектакълът лекува и зъбобол. Честно.

Площад Славейков