„Терек сред скалите плиска,
    бърза разярен;
по брега пълзи и стиска
    ножа зъл чечен.
Но баща ти закален е
    в лютата война.
Ти спокойно спи до мене,
    нанкай, нани-на!“ ¹

Едва ли има любител на руската поезия у нас, който да не познава това стихотворение. Нарича се „Казашка люлчина песен“, а негов автор е великият поет Михаил Лермонтов.

Творбата е датирана към 1838 г. Тогава Лермонтов посещава Кавказ и участва в бойните действия. По онова време с пълна сила бушува Кавказката война. Това е обобщаващо название на действията на руската императорска армия по присъединяването на Северен Кавказ към Руската империя след победата над силите на теократичния Севернокавказки имамат. Конфликтът трае почти половин век – от 1817 до 1864 г.

По-рано - между 1804 и 1813 г., Русия анексира Азербайджанските ханства в Задкавказието, принадлежали дотогава на Персия. Но между новите и старите земи се намират територии, обитавани от де факто независими севернокавказки народи, изповядващи предимно исляма. И те нямат никакво намерение да се подчиняват на неверниците. Един от начините на борба срещу завоевателите са постоянните набези срещу тях. А сред най-храбрите и непокорни бойци са чеченците. Точно това вижда Лермонтов.

Веднага след Кавказката война следва геноцидът срещу черкезите. В резултат загиват между 1 милион и 1,5 милиона души. Много черкези са фанатични мюсюлмани и след кланетата убийството на християни става единственият смисъл на живота им. Това изпитват върху себе си и българите, след като бягащи от Русия черкези се заселват и по нашите земи – тогава част от Османската империя.

Вече два века мюсюлманите са описвани като врагове на Русия. По-точно на управниците й, но те очакват неприязънта да бъде взета на въоръжение от целия народ. Съответно омразата намира своето подобаващо място във фолклора. Оттам тя се пренася в творчеството на големи майстори на перото като Лермонтов. Предполага се, че той е написал „Казашка люлчина песен“, след като е чул какво пеят жените на руските военни на Кавказ на децата си.

Краят на конфликта с мюсюлманите в Русия не се вижда. Причините са много и за обяснението им са необходими реки от мастило и тонове хартия. Като се започне от насилственото присъединяване и подчиняване, мине се през принудителното вкарване в социализма, обявяването на цели народи за врагове и депортирането им, и се стигне до съвременните чеченски войни и безбройни атентати.

Ако атентатът на 22 март в зала „Крокус сити хол“ край Москва, взел най-малко 144 жертви, наистина е дело на ислямисти, това ще бъде пореден епизод от конфликта между мюсюлманите и руските власти. И поредното сипване на сол в над 200-годишната рана. На „злия чечен“ от „Казашка люлчина песен“ отдавна е отредена водеща роля.

Отговорност за кървавата атака пое организацията „Ислямска държава-Хорасан“ (ИДИЛ-Х). Поне така гласят множество съобщения. Русия обаче не бърза да обявява ислямистите за извършители. Или обвинява западните и украинското разузнавания, че са били техни съучастници.

Не трябва да забравяме, че докато Русия воюва срещу ИДИЛ, тя има близки контакти с ислямисткия режим в Иран, а от няколко години насам – и с талибаните в Афганистан. Редовно на посещение в Москва идват лидерите на палестинската ислямистка групировка „Хамас“, която организира най-кървавия терористичен акт в Израел на 7 октомври 2023 г. и все още продължава да държи заложници. Така бе и по времето на СССР. Принципът на Кремъл е, че всеки, който е срещу Запада, е приятел.

Трагедията в „Крокус сити хол“ зловещо напомня за проблемите, които Русия има с мюсюлманите – независимо дали те са от нейните автономни републики или от „близката чужбина“ като Афганистан и Сирия, където се е намесвала. Това пише британският журналист ветеран Филип Боуринг в изданието „Ейша сентинел“ и се опитва да намери обяснение защо мюсюлманите са взели на прицел Русия.

През последните 25 години са извършени поне половин дузина атентати в или край Москва. Повечето са дело на чеченски бойци.

Същевременно поне един от задържаните атентатори е гражданин на Таджикистан. В петък в централноазиатската република бяха арестувани още 9 души заради нападението. В самия Таджикистан дълго време е имало съпротива срещу Русия. Отделно таджиките са вторият по численост етнос в Афганистан, където СССР нахлу през 1979 г. и води деветгодишна война.

ИДИЛ възникна в Сирия и изгради на нейна територия подобие на своя държава. Самото съществуване на групировката стана причина Русия да изпрати свои войски там през 2015 г. А като формален повод послужи молбата за помощ от режима на Башар Асад. Но освен с преследване на ислямистите местните власти и руските войски се прочуха и с много зверства срещу мирни жители. Режимът в Дамаск бе обвинен и в атаки с химическо оръжие.

Ислямските терористи от автономни републики Чечня, Ингушетия и Дагестан също имат мотиви за атаки срещу Русия. Преди 80 години те са масово депортирани по заповед на Йосиф Сталин, който ги обвинява, че са сътрудничили на окупаторите от нацистка Германия. И да е имало такива колаборацинисти, те далеч не са били мнозинство. При депортациите умират десетки хиляди хора.

Ако се върнем още по-назад – в годините непосредствено след Октомврийската революция, трябва да знаем, че съветизирането на населените с мюсюлмани райони на Руската империя далеч не е минало гладко. И няма нищо общо с картината от легендарния филм „Бялото слънце на пустинята“. Съпротивата на местното духовенство срещу идеите на социализма и комунизма е поразена с огън и меч – често в буквалния смисъл. А червеноармеецът Сухов е просто един романтичен образ от киното.

По времето на СССР мюсюлманите официално не са преследвани. В шест от съветските републики мнозинството от населението изповядва исляма. Съветската власт не забранява религията. Но тя не позволява на мюсюлманите на отидат на хадж в Мека. Съветските мюсюлмани са принудени да се задоволяват с далеч по-незначителни светини на територията на СССР. Това допълнително ги озлобява.

Вече след разпадането на СССР се разгаря кървавият конфликт в Чечения. Първата война там започва през 1994 г., а втората – през 1999 г. Първата война се води по времето на президента Борис Елцин. Много чеченци и до днес не могат да простят ожесточените, често безсмислени бомбардировки, погубили огромен брой техни близки.

В автономните републики Татарстан и Башкортостан населението е тюркоезично. През последните години те все повече обръщат внимание на своята идентичност, отбелязва Филип Боуринг. Според експерти не е изключено те също да надигнат глава. Но веднага правят уговорка, като отбелязват близостта межу Владимир Путин и турския президент Реджеп Ердоган. Макар да не крие желанието се да разпростира влиянието на Турция в мюсюлманския свят, Ердоган засега не е склонен да се изправи срещу Кремъл. Така че татарите и башкирите не могат да разчитат на подкрепа от Анкара.

А на днешна Русия й трябва враг на всяка цена. Ако украинците са такива само от десет години, когато започна киевският Евромайдан, мюсюлманите са в тази роля вече повече от два века. И, по всичко изглежда, още дълго злият чечен ще продължи да пълзи в съзнанието на управниците в кремъл и да стиска ножа – така, както го е описал Лермонтов.

----------------
¹ „Заветни лири“. Руска класическа поезия. Библиотека „Световна класика“. Превод Любен Любенов.