Режисьорът Недялко Делчев обяви дуел на философа проф. Георги Каприев, написал унищожителна статия за неговия спектакъл „Генерална репетиция за самоубийство“, пише сайтът "Площад Славейков". Текстът е публикуван в новия брой на в. „Култура“, а представлението се играе на сцената на Театър „София“. 

„Обидата, която нанесохте на мен, актьорите и колегите ми от театъра е огромна – пише Делчев в отворено писмо до Каприев. – Унизителният Ви тон, презрителните Ви и неверни думи не ми оставят друг изход освен да Ви призова на дуел. Точно така, обявявам Ви дуел! С юмруци, нокти, зъби… С каквито искате оръжия! Смятам, че както аз държа до кръв на работата си, така и Вие стоите зад всяка своя дума. Като мъж. С написанато тук моля двама от колегите ми артисти да станат мои секунданти. Настоявам в едноседмичен срок да ме уведомите кои ще са Вашите представители, за да уточним мястото, часа и условията на дуела.“

Преди да проследим развитието на събитията, представяме ви сблъсъка на двата текста:

 

Рецепта за театрално самоубийство

 

Проф. Георги КАПРИЕВ

 

Генерална репетиция на „Самоубийство” от Душан Ковачевич, превод Мария-Йоанна Стоядинович, режисьор Недялко Делчев, сценография Рин Ямамура, музика Калоян Димитров. В ролите: Ивайло Герасков, Пламен Манасиев, Юли Малинов, Николай Върбанов, Сава Пиперов, Симона Халачева. Театър „София“.

Много са начините да се самоубиеш в театъра. Описанието им изисква обем на малка енциклопедия, която може и да съставя, щом се пенсионирам, ако си нямам друга работа. Един от образцовите изглежда така:

Първо: Избираш много силен текст. За предпочитане е да е многопластов, изискващ активно мислене, да е зареден със сложна логика, не лесни асоциации, резки обрати, абсурдистки елементи. Пиесата на Ковачевич е много добро попадение. Тя се вписва във вече солидния набор талантливи трагикомедии, оголващи и тълкуващи балканския политически и социален идиотизъм. Липсата на солидарност, заедно със занулената стойност на живота и човешкото достойнство, се следи през визьора на един брутален сюрреализъм. Неговата бруталност лъсва тъкмо с това, че споменатият идиотизъм е представен в безапелационната сериозност на собствените му логики. Следването им в мащаб „едно към едно“ именно изявява безумната им жестокост, тоталната им антихуманност, отчайващия им абсурд, тяхната самоубийственост, в последна сметка. Оттам само може да вземе начало трагичният смях с неговия катартичен ефект, който прави тези текстове силни. Ефект, възможен единствено, когато се релативира, подсказва Ковачевич, границата между театъра и живота.

Второ: Залагаш безалтернативно на буфонадата. Безмилостно захвърляш сериозността и вътрешната мотивация, докарвайки действието до елементарна клоунада с раздаване на плесници и падане по дупе. Тя безотказно весели публиката в нейната безмозъчна част. Същественото обаче е оперативното отстраняване на драматизма, пълното изрязване на екзистенциалните дълбочини, парализирането на смисловия гръбнак на текста. Постига се чрез

кълчене, кривене и блещене

чрез тотална неестественост… Решаващо важен е буквализмът. Всеки идиом и всяка втора фраза трябва да бъдат илюстрирани чрез хиперболизиращи мимики, жестове, телодвижения. Колкото пъти стане дума за „цигулар“, например, толкова пъти трябва да се влезе в етюд с въображаем предмет „свирене на цигулка“, музикално съпроводен, естествено. Спомене ли се за секс – ясно. Много важно е да не се пропуснат гротесковите реквизити. Ако лакомникът, поглъщащ като питон 80-сантиметров сандвич и хрускащ моливи, мъкне привързана към ненормално широката му талия и работната си маса, как да не усетиш широтата на театралния замах? При такова „конципиране“ няма начин да се получи отстраняването в последната сцена, което по автор има задача да „забие гвоздея“ на безнадеждността. В нашия случай тя стои по-скоро като уморено спихване: не само на актьорите, но и на действието. Всичко е

 

безкомпромисно омазано

 

Трето: Залавяш се за наглед изящна, затова пък условна и съвършено нефункционална сценография. Пространството внимателно трябва да бъде редуцирано до недиференцирана плоскост, из която са намятани палети, разнасяни наляво-надясно от актьорите така, че да ги затрудняват максимално. Ако това ще е намек, че става дума за репетиция, той трябва да се оцени като бездруго гениален. Костюмите и гримът задължително трябва да са еклектични, крещящо бутафорни и ясно етикетиращи, защото подчертаването на едноизмерността е тяхна основна задача. Ползването на мултимедийни средства не бива да се подценява. Те са призвани да представят и визуално вече казаното, допълнително показано жестомимично.

Четвърто: Подбираш в равни дози актьори, които

а) могат и искат да правят театър;

б) могат, но не им пука;

в) не могат и да искат.

Много е важно да бъдат разпределени така, че

да си пречат взаимно и да се провалят

Докато Симона Халачева и Юли Малинов героично се давят в своята безпомощност, Сава Пиперов и Николай Върбанов безогледно формално следват дадения инструктаж, дистанцирайки се на места чрез заявки на непукизъм. Христоматийна стойност имаше мигът, в който Върбанов внезапно усети действителния характер на персонажа си и го изведе. Струваше си да се види как тогава цялата бутафория по него увисна като съблечена змийска кожа. Мигът не поспря. След като Пламен Манасиев се предаде още в края на първата сцена, Ивайло Герасков се оказа единственият, не разбрал какво става около него.

Зарязал нагона към преиграване, доловим в някои от последните му роли, той се опитва да бъде внушителен в реалните обеми на текста. Като бурлак влачи висящите по него недомислия, съставящи спектакъла, съпротивлява се. Изтощава се от непомерния товар, отпада и по-скоро изохква решаващия последен монолог. Нищо не му дава основание да го закове в мярата, зададена от Ковачевич, няма мотивация, водеща към подобен ход. Бедни, бедни Герасков!

А ето го и отговорът:

Отворено писмо

Недялко ДЕЛЧЕВ

До г-н Георги Каприев
по повод публикацията му „Рецепта за театрално самоубийство”
В-к „Култура” бр. 6 от 13.02.2015 г.

Браво, г-н Каприев!

Ето на това му викат „разгромяваща статия”! Какъв плам, каква сеч! Жалко, че не е в „Работническо дело” – на Вас ви приляга нещо голямо, нещо антично. Да се възхитят масите на ядните филипики на Новия Театрален Гръмовержец… Появи се накрая новият Каракашев! Не знам дали го познавахте, но и той като вас бучеше, словото му преливаше от сарказъм и язвителни коментари. Същият менторски тон, същата снизходителност към интелектуалния пигмей – артиста. Същата ДС–помазаност на местен arbiter elegantiarum. И той като Вас, според мен, не обичаше театъра. Обичаше себе си в Театъра. И всесилността си. Всесъдността си.

Не знам плод на каква човешка или мъжка неудовлетвореност е Вашият текст, не зная какви фрустрации и бесове са обладали духа Ви, но това, което сте написал няма нищо общо с онова, което сме направили. С онова, което правим. Не сте си дал труда да прочетете в програмата какво съм написал, какви са намеренията, замисълът на режисьора и спрямо тях и текста да осъждате кривиците ми. Рецензията ви звучи сякаш

предварително сте решил, че днес ще хвърчат глави

 

Не твърдя, че съм направил велик спектакъл. Твърдя, че съм направил едно честно, искрено, смислено и неглупаво представление. Твърдя, че в него играят талантливи актьори. Всеки, който е бил на сцена знае колко неустановима, нереална почти, е понякога границата между успеха и провала. Но и за провал (ако според Вас е било така) се пише с професионална етика, с мярка, с театрално възпитание, ако щете – със съпричастен гняв. Понеже аз наивно мисля, че критикът е последният съавтор и неговата работа също е в служба на представлението. При Вас, за жалост, няма съпричастност, няма болка, няма милост. Предполагам, защото сте външен за театъра човек. Отстранен. Извисен.

От известно време наблюдавам как размахвате критическата си секира насам-натам. Първо над Стоян Радев, после Крис Шарков и Ани Васева (от това, което съм чел във в-к „Култура”) и сега, все по-уверен в острословието си и над нас… Щастлив ли сте? Мислите ли, че с нещо някому помагате? Вярвате ли, че допринасяте? Осъзнавате ли какво им е на режисьорите, на Актьора да прочете онези неща, които не бих искал да цитирам тук? Какво ли им е на младите колеги, които Вие жигосвате, Гръмовержецо!

И не Ви ли гложди въпрос – при толкова много професионални и талантливи критици, защо точно Вие да пишете за театър в най-културната ни трибуна. И да

сричате от амвона

 

Точно така. Театралният Ви речник е умилително постен. Стилът Ви – сух, наукоподобно кух, без капка въображение или финес. А пасквилът за спектакъла на Ани Васева е като естраден скеч, написан от квартална лелка. Срам да го хване човек. Но да не издребнявам, просто в тази сфера толкова можете. Предполагам във философските Ви текстове мисълта Ви тече елейно-благо и не пустословите.

Накрая да кажа и за какво Ви пиша целия този ферман. Според мен обидата, която нанесохте на мен, актьорите и колегите ми от театъра е огромна. Унизителният Ви тон, презрителните Ви и неверни думи не ми оставят друг изход освен да Ви призова на дуел.

Точно така, обявявам Ви ДУЕЛ! С юмруци, нокти, зъби… С каквито искате оръжия!

Смятам, че както аз държа до кръв на работата си, така и Вие стоите зад всяка своя дума. Като мъж.

С написанато тук моля двама от колегите ми артисти да станат мои секунданти. Настоявам в едноседмичен срок да ме уведомите кои ще са Вашите представители, за да уточним мястото, часа и условията на дуела.

Текстът е препечатан от "Площад Славейков".