Призраци във Венеция
Публикувана като Празникът на Вси светии

Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. По един от най-обичаните ѝ романи, „Празникът на Вси светии“, през септември 2023 г. излиза филмът „Призраци във Венеция“ с режисьор Кенет Брана и сценарист Майкъл Грийн. Кенет Брана влиза и в ролята на легендарния Еркюл Поаро.

„Веднъж видях убийство”. Tова заявява младата Джойс по време на празненство по повод Вси светии в дома на семейство Дрейк. Никой не ѝ вярва и, разстроена, тя напуска стаята. Часове по-късно е открита мъртва. Писателката Ариадни Оливър, която е сред присъстващите, моли своя приятел Еркюл Поаро да разследва убийството.

Но дали престъплението е само едно? Или редица странни случаи, инциденти и внезапни изчезвания са свързани? Острият ум на Поаро и изключителните инстинкти на госпожа Оливър се обединяват, за да разкрият неподозирания извършител. Но разследването се оказва много по-трудно, отколкото Поаро е очаквал.

Представяме ви откъс от "Празникът на Вси светии", издателство "Ера":

Госпожа Ариадни Оливър бе отишла с приятелката си Джудит Батлър, у която бе отседнала, да помогне за приготовленията за детското празненство, което щеше да се състои същата вечер.

В момента цареше голямо оживление. Жени пъргаво сновяха насам-натам, местеха столове, масички, вази и носеха жълти тикви, които поставяха на специално подбрани места.
Това бе традиционното празненство за Празника на Вси светии, а поканените гости бяха на възраст между десет и седемнайсет години.

Госпожа Оливър се отдели настрана, облегна се на една стена и като взе голяма жълта тиква, я огледа критично.

– За последен път съм виждала такава миналата година в Съединените щати – каза тя, отмятайки кичур сива коса от своето впечатляващо чело. – Цялата къща беше пълна с тях.

Дотогава не бях виждала толкова много тикви. В действителност – добави замислено – никога не съм знаела разликата между тиквата и тиквичката. Това какво е?

– Извинявай, мила – рече госпожа Батлър, спъвайки се в краката на приятелката си.

Госпожа Оливър се притисна още по-плътно към стената и отвърна:

– Вината е моя. Само стърча тук и преча. Но наистина беше страшно интересно да видиш толкова много тикви или тиквички, няма значение какво точно са. Имаше ги навсякъде – в магазините и по къщите, със свещи или с лампички вътре. Беше страшно интересно. Само че не беше за Празника на Вси светии, а за Деня на благодарността. А пък аз винаги съм мислела, че тиквите са за Деня на Вси светии, а той е в края на октомври. Денят на благодарността е доста по-нататък, нали? Не е ли през третата седмица на ноември? Както и да е. Важното е, че тук Денят на Вси светии се пада на трийсет и първи октомври, нали така? Значи първо идва той, а после? Задушница, така ли? Тогава в Париж ходят на гробищата и полагат цветя. Ама не е тъжно. Имам предвид, че водят и деца, а на тях им е доста весело. Първо се ходи до пазара и се купуват страшно много цветя. Никъде цветята не са така красиви, както на пазара в Париж.

От време на време някоя забързана жена се спъваше в Госпожа Оливър, но никой не я слушаше. Всеки бе зает със задачите си.

Повечето от жените бяха майки, като имаше и eдна-две оправни стари моми; наоколо сновяха и доста деца – шестнайсет-седемнайсетгодишни момчета се катереха по стълби или столове, за да закачват украшения, тикви или тиквички, докато момичетата се бяха скупчили на групички и се кикотеха.

– А след Задушница и гробищата – продължи госпожа Оливър, присядайки върху облегалката на едно канапе – идва Празникът на Вси светии. Предполагам, че е така, нали?
Никой не ѝ отговори. Госпожа Дрейк, приятна жена на средна възраст, която беше домакинята на празненството, се обади:

– В действителност празненството си е за Деня на Вси светии, само че аз му казвам „Над единайсет“, защото участниците са по на толкова години. Повечето от тях напускат Елмс и отиват в други училища.

– Не е точно така, Роуина – обади се госпожица Уитъкър, като неодобрително побутна пенснето на носа си. Тя беше местната учителка и винаги държеше на точността. – Нали преди известно време отменихме „Над единайсет“?

Госпожа Оливър се надигна от канапето и изрече с извинителен тон:

– Ама аз изобщо не помагам с нищо. Седя си тук и говоря врели-некипели за разни тикви и тиквички... – „И краката ми отпочиват“, помисли си тя с известно чувство за вина, което обаче не беше достатъчно силно, че да произнесе тези думи на глас. – А сега какво мога да свърша? – попита и веднага додаде: – Какви прекрасни ябълки!

Защото някой току-що бе внесъл голяма купа с ябълки, а госпожа Оливър умираше за тези плодове.

– Толкова прекрасни и толкова червени – добави.

– Не са кой знае какви – обади се Роуина Дрейк, – но имат хубав вид и са идеални за празненството, защото са за състезанието с ябълки1. Меки са, така че лесно могат да се захапват. Ще ги занесеш ли в библиотеката, Биътрис? При състезанието с ябълки винаги се разплисква много вода, но килимът в библиотеката е стар, така че няма значение. О, благодаря ти, Джойс!

Джойс, здраво тринайсетгодишно момиче, грабна купата с ябълките. Две от тях се търкулнаха и като по чудо се спряха в краката на госпожа Оливър.

– Вие обичате ябълки, нали? – попита Джойс. – Чела съм, че ги обичате, а може и да съм го чула по телевизията. Нали вие пишете за убийства?

– Да – отвърна тя.

– Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.

– О, не, благодаря – заяви писателката: – Никога по­вече!

– Защо никога повече?

– Ами веднъж опитах, но не излезе нищо – отвърна госпожа Оливър.

– Ама сте написали много книги – каза Джойс. – Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?

– Може и така да се каже – отговори госпожа Оливър, като веднага се сети за Данъчната служба.

– А детективът ви е финландец.

Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:

– А защо е финландец?

– И аз често съм се питала – отвърна писателката най-чистосърдечно.

Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.

– Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? – попита. – По-ярка е на цвят.

Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:

– По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?

– Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.

– Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.

– Нека помогна – рече госпожа Оливър.

Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката ѝ. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката ѝ и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:

- Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“2?

– Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.

– Не, ще го направим в дневната.

– Ще трябва да покрием с нещо масата.

– Ще я застелим със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.

– Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите ѝ се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“.

Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.

Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.
До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга – Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива нахакани въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ – каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.

Влезе още едно момченце и смутено изрече:

– Мама праща тези огледала да видите дали стават.

Госпожа Дрейк ги пое.

– Много ти благодаря, Еди.

– Ама това са си най-обикновени огледала – обади се момичето на име Ан. – Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

– Някои ще видят, а други – не – поясни Джудит Батлър.

– А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?

– Как ли не – обади се Джойс.

– Moже пък да го е видяла – намеси се Биътрис. – На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие – добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.

– Чела съм една ваша книга – обърна се Ан към гос­пожа Оливър. – „Умиращата златна рибка“. Не беше ло­ша.

– На мен не ми хареса – рече Джойс. – Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.

– Тогава не заприличва ли на касапница? – попита писателката.

– Да, ама е вълнуващо – отвърна Джойс.

– Това не е задължително.

– Веднъж видях убийство – каза Джойс.

– Не ставай смешна, Джойс – обади се госпожица Уитъкър, учителката.

– Наистина видях – повтори тя.

– Сериозно? – попита Кати, зяпнала я с ококорени очи. – Наистина, наистина?

– Как ли пък не – отсече госпожа Дрейк. – Не говори глупости, Джойс.

– Видях убийство – настоя тя. – Видях, видях, видях.

Едно седемнайсетгодишно момче, седнало на стълба, погледна надолу с любопитство.

– Какво убийство? – попита то.

– Не вярвам – каза Биътрис.

– Разбира се, че не е за вярване – обади се майката на Кати. – Просто си измисля.

– Не е така! Видях!

– Тогава защо не си отишла в полицията? – попита Кати.

– Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно, искам да кажа много след това разбрах, че е било убийс­тво. Някой каза нещо преди месец или два и тогава ми прищрака

– Ами аз съм видяла убийство!

– Виждате – каза Ан, – че си измисля. Това са глупости.

– Кога е станало? – попита Биътрис.

– Преди години – отвърна Джойс. – Тогава бях съвсем малка.

– Кой кого е убил? – попита Биътрис.

– Няма да ви кажа нищо – отвърна момичето, – щом сте такива ужасни!