Американците нямат нищо против да ги управляват преки потомци на робовладелци. Такива са всичките им живи президенти (без Тръмп), повече от една четвърт от сенаторите, много от конгресмените, върховните съдии, губернаторите, както показа съвсем скоро проучване на Ройтерс.

Българите, или поне значителна част от тях, са много против да ги управляват преки потомци на репресивния апарат на комунистическия режим, показват реакциите на намерението ПП-ДБ да кандидатира бизнесмена Васил Терзиев за кмет на София наесен.

Логичните изводи дотук според мене са два: (1) комунизмът е бил по-травмиращ за националното съзнание от робството; (2) комунизмът още не си е отишъл съвсем, ако продължаваме да избираме човека според произхода, а не според делата му.

Затова съм съгласен с тези, които смятат, че кандидатурата на Васил Терзиев е симпатична, но непрактична за ПП-ДБ. Тя ще отблъсне много от избирателите им, защото те още не са преодолели травмите на комунизма и в частност - класово-партийния подход към хората. От начина, по който много от тях реагират на собственика на софтуеърната компания "Телерик" ("не е от нашите"), става безпощадно ясно, че имаме не вятър на промяната, а само промяна на вятъра.

Някои твърдят, че трансатлантическото сравнение е спекулативно - робство в САЩ няма от края на Гражданската им война в средата на 19 век. Борбата за граждански права кулминира през 60-те години на миналия век. Репресираните от комунистическия режим, наследниците им и наследниците на жертвите са още живи, както са живи и спомените за погубения живот.

Длъжни сме да разбираме и да уважаваме тяхната болка и справедливо очакване за възмездие - защото т.нар. преход не им го донесе. Затова реакцията им днес е обяснима - тя е резултат от незатворена страница на историята, от ненаказани престъпления. Не искам синове и внуци на престъпници да ме управляват, казват те.

Но съществува и въпросът: Какво би им дала същата или подобна репресия, само че - с обратен знак? Какво би донесла тя на България? Само нов цикъл на разделение и омраза. Как бихме защитили в Европа ограничаването на нечие право да избира и да бъде избиран възоснова на произхода му? Как бихме оправдали това да накажем някого за делата на предците му, за които дори самите те не са били осъдени?

Не сме единствената страна,  на която се е паднало да лекува травми от престъпен режим. Повечето от страните в Европа са такива. За лечение и помирение тук трябват поколения. И може би трябва да погледнем как другите са го направили и го правят. Все ще има нещо да научим.

Вярно е, че робството в САЩ е доста по-назад във времето от комунизма. Но масовите бунтове около смъртта на Джордж Флойд и движението Black Lives Matter показват, че и много стари рани понякога трудно заздравяват. 

Казусът Терзиев напомня, че България прие твърде компромисен закон за лустрацията и тя беше половинчата дори при управлението на Обединените демократични сили, когато те разполагаха с комфортно мнозинство и свое самостоятелно правителство.  "Сините" изпуснаха шанса си, днес е късно, а са и значително по-слаби.

Ако съм на мястото на Терзиев, сам бих се оттеглил. Неговата кандидатура очевидно разделя политическата сила, която го издига. Тя не е хомогенна и вътрешните противоречия в нея личат и ще личат толкова повече, колкото повече навлиза във властта, т.е. колкото повече отговорности поема. 

България има още да се лекува и да порасне, докато започне да избира хора като Васил Терзиев. България е още лутаща се и укрепваща посткомунистическа демокрация. За меритокрация при всичкия партизанлък и семейственост у нас  е трудно да се говори. Разговорът започва с това чий син си, от кои си, кой е зад тебе. Но от друга страна пък, може би един тест докъде са стигнали процесите на обществено съзряване у нас не би бил излишен.