Едно общество се познава по това как се отнася към хората в нужда. Същото важи с двойна сила за държавата.

Предизвикателствата, пред които ни поставиха украинските бежанци като общество и като държава, показаха, че това са две различни паралелни вселени. От една страна са гражданите, готови да доброволстват седмици наред и да преодоляват проблем след проблем – от друга държавата, която бързо се предаде пред трудностите и взе да развозва наказателно бежанците напред-назад, незнаейки какво да прави с тях.

Разбира се, ужасните и направо човеконенавистни коментари в мрежите, кирките в колите, отказът да бъдат обслужвани хора от Украйна, идеята, че щом са бежанци, може да карат на хляб и сол и десетките политици, които се качиха на влака на омразата, за да печелят гласове, а с тия гласове власт и пари също са част от цялата картина. Но все пак България успя да приеме рекорден за най-новата си история брой бежанци.

В пика украинците, потърсили закрила у нас, са над 200 000, сега са останали около 60 000. Българите събраха и рекордни суми за благотворителност, ходеха с личните си автомобили в Украйна да прибират хора в нужда, търсят им жилища, работа, училища, лекарства.  И също така – все пак, държавата успя до тук да не остави на улицата десетки хиляди бежанци, въпреки че страната ни де факто не разполага със значим фонд социални жилища, институциите и хората, натоварени с решаване на бежански проблеми са малко, а част от тях не функционират въобще.

Всъщност за решаване на бежански проблеми България досега бе възприела метод, напободяващ доста прийомите на Третия райх. По определен признак натикваш хората в отдалечено място с високи огради и бодлива тел, слагаш им охрана и им забраняваш да излизат оттам. Потърпевши разказват, че от тази ситуация се възползват и доста печалбари – например хлябът на такива места можел да стигне и до 6 лева. Може тези разкази да са единични случаи. А може и да не са. Няма как да проверим.

Оправданието бе, че хора от трети страни нямат право на свободно движение в ЕС. Но това означава, че не можеш да отидеш свободно в която държава искаш. А не, че трябва да влезеш в нещо като затвор, защото си се родил на неподходящото място.

За украинците ЕС веднага прие друг подход – приравни ги към гражданите на ЕС. Те имат право на свободно движение и на работа. В България бяха настанени в хотели за определен срок от време, а сега ги разпределят по държавни почивни станции – неизвестно за колко дълъг период. Вероятно това е единственият ресурс, с който разполага държавата, за да осигури покрив на толкова много хора наведнъж. От друга страна обаче, войната се очертава да трае още дълго време и краткосрочните решения са само отлагане на проблема. Част от бежанците няма къде да се върнат. Други няма при кого да се върнат. На тях трябва да им се даде възможност да се погрижат сами за себе си – но за целта трябва да живеят там, където има работа, училища, супери не на 20 километра разстояние или на курортни цени. Тоест не в курортите, а в градовете. И то в градовете, в които се търси работна ръка. Държавата трябва да организира струкутри, които да подават ръка и да показват пътя, а не да пленяват хората и да изземат изцяло решенията за живота им.

Лошата новина е, че дори и тази война да свърши все пак скоро, се задават нови и нови кризи и България тепърва ще трябва да приема бежанци. Хора, бягащи от гладна смърт, от суша, от климатични катастрофи. Или от нови военни конфликти, защото пред Русия има два пътя – или да стане отново империя и да напада и други държави, или да се разпадне и да настъпи хаос.

Така или иначе, тази кризисна ситуация няма да е последната.

Има нещо, което обаче държавата и нейните представители трябва да научат веднага, спешно, с вчерашна дата, ако може.

Парите, които една държава има за бежанци, едва ли някога ще са достатъчни. Хората, които ще търсят убежище, ще са различни. Институциите, натоварени с грижата за тях, ще се изправят пред нови и нови предизвикателства всеки път. Трудности винаги ще има. Но едно нещо трябва да разберем, дори и в най-бедните си или най-богатите времена: достойнството на човека е най-важно!

Достойнство означава да не го караш напред-назад из държавата като картофи, да не обвиняваш и обиждаш хора, попаднали в чужда държава, които не знаят къде да отидат и какво да направят, но ти ги наказваш, защото и ти самата не знаеш. Достойнство означава да не затваряш хората зад високи зидове и телени огради, ако не са осъдени опасни престъпници. Достойнство означава, че трябва да ти хрумне, че бебетата не ядат хляб с масло. Че възрастни хора, майки с малки деца и бебета не могат да живеят във фургони с двуетажни легла вътре.  (и това важи з ахора от всяка държава, не само от Украйна). Нито бебетата, нито възрастните хора могат да се качат на втория етаж, за да легнат или поседнат. Че ако пращаш насам-натам из страната няколкостотин жени с бебета, не можеш да ги оставиш без топла вода – поне на жените зам.-министърки трябва да им е ясно, че една част от тези бежанки вероятно са в цикъл и имат нужда от душ – поне заради това. Че бебетата им са с пелени и също трябва да бъдат поне подмивани. Да, много несветска тема, но това е реалността. Че дори идеята с настаняването в луксозни хотели не е много работеща, защото малки деца не могат да се гледат в стая с легло и телевизор месеци наред. 

Или в едно изречения – че приехме бежанци, които се оказаха хора. Истински. С истински нужди, страхове, с деца, с близки в неизвестност, с желания, настроения, знания и незнания, опит, възможности, но хора. Хора, чието достойнство е ненакърнимо.

Добрата новина пък е, че България не е сама и няма да бъде сама в тези кризи. Те са изпитание за всяка приемна държава. Дори и Германия, която разполага с несравнимо повече ресурси от България, огромен опит и добре работещи структури за работата с бежанци, изпита затруднения при прииждането на толкова много хора в рамките на три месеца сега. 5 милиона украинци напуснаха родните си места от началото на войната досега. 700 000 пристигнаха в Германия. 

80% от възрастните бежанци са жени, а 40% от целия поток са деца. Това също означава, че трябва да се отговори на специфични нужди на тези хора.

Най-голямата група украинци се установи в Берлин - над 100 000. Това предизвиква затруднения за бюджета на провинцията и Берлин се обърна към другите провинции с молба да поемат част от хората. Повечето прииждащи от Украйна предпочитат германската столица, защото в нея има най-голяма украинска общност и градът е най-близо до Полша. 

35% от украинците са настанени в бежански общежития и хотели, 19% при роднини и познати, 24% при приятели, 22% на свободен наем. 

Бежанските общежития в Германия се намират в градовете в квартали редом с другите жилища и хората в тях имат свобода на движение.

Също така украинските бежанци бяха приравени като статут към германските граждани и приети в социалната помощ. Това им дава малко повече средства в сравнение с другите бежанци – около 450 евро на месец. Също така право да се трудят, помощ за намиране на работа, безплатен курс по немски език и помощ при наема. Същата тази помощ бежанци от други държави получават, едва когато получат постоянен статут. 

През 2015 година в Германия пристигнаха близо милион бежанци от войната в Сирия. През 2019 година 45% от тях вече работеха. 56% от работещите пък са намерили работа в професии, в които се изисква квалификация или академично образование. Повечето от тях получиха тази квалификация в Германия. Така че начини явно има, още повече, когато става дума за група бежанци, идващи от страна с образователна система, почти идентична на нашата.