Отрязаха 100 годишно дърво в Македония!

- Защо?

- Имало български корени...

Вицове като този има стотици. По-лошото е, че поводи да изчезват все още няма. 

България изживява поредния ренесанс в отношенията си със Северна Македония. Премиерите и министрите движат съвместни проекти, планове за самолетни линии, жп връзки, магистрали и културни проекти. Правителствата обещават всяка седмица да има напредък и да си ставаме все по-близки. Това е изключително важно на фона на замразените доскоро отношения и откровено враждебната реторика между двете държави.

Не може да не забележим, че прекрасните изявления и възторженият тон подминават няколко важни теми. Едната е какво ще се прави с условията на България, записани в рамковата позиция от 2019 г., гласувана от парламента: хармонизирането на учебните програми по история и литература на двете страни, задействането на процес на реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим, репресирани поради българското им самосъзнание, и премахване от табели и надписи върху паметници, паметни плочи и сгради на текстове, насаждащи открито омраза към България, например такива, съдържащи квалификации като „българския фашистки окупатор“.

Другата са контраисканията на македонската страна за признаване на македонския език и македонската идентичност т.е. България да не спъва експлицитното споменаване на македонски език в документите на ЕС, тъй като до момента настояваме там да се използва двустранната формула: македонски език съгласно Конституцията на Република Северна Македония. 

Третата премълчавана тема произхожда от предишните две: кога ще пуснем Северна Македония да започне преговори за присъединяване към ЕС и ще променим ли условията си, за да станат приемливи за другата страна. 

Засега позицията на България не е променена. Консултативният съвет за национална сигурност инструктира премиера да се придържа стриктно към рамковата позиция, както и да настоява да се спазват правата на македонските граждани с българско самосъзнание. 

Едва ли ще е достатъчен призивът на двамата премиери съвместната историческа комисия да се среща веднъж месечно. Опитът показва, че колкото и често да се срещат, напредък няма. Македонският външен министър Буяр Османи подсказа, че би било продуктивно София да подмени някои от членовете си, за да бъдат заменени с по-отстъпчиви техни колеги, но Кирил Петков не се хвана на тази уловка, която щеше да му донесе доста негативи. 

Проблемът е, че промени в учебниците по история и махане на табели за исторически събития трудно се случват под диктовка на чужда държава. Представете си Турция да поиска от България официално да спре да използва словосъчетанието „турско робство“ – вероятно ефектът ще е точно обратен и цялата нация ще запее възрожденски песни и дори ще спре да пазарува евтино в Одрин. 

Достатъчно е да си спомним как у нас „турско робство“ бе заменено с „османско владичество“, за да видим правилния път – само и единствено с факти, базиращи се на историческата действителност. „Турско“ не е, защото Турция я има от 1923 г., „робство“ не е, защото не е имало такова (дори еничерството не се доближава до значението на термина – българите не са били движими вещи за продан, а са имали право на собственост дори за разлика от руските крепостни селяни по онова време). Тоест македонската историография е нужно сама да стигне до своята истина – да извади архивите на Титова Югославия и отпреди това, да установи, че българските окупационни сили нямат нищо общо с „фашизма“, след това да види как и защо бяха преследвани гражданите на СФРЮ, които не се отказваха от българското си минало, а най-накрая македонските депутати да осъдят категорично комунистическото си минало, тъй като останаха единствената европейска държава, която не го е направила. Истината е по-силна от емоциите и рано или късно този път трябва да бъде изминат. Едва ли ще е за няколко месеца, но както Бойко Борисов посъветва премиера Димитър Ковачевски, трябва да хванат „бика за рогата“, защото иначе няма как да получат съгласието на България (дори Байдън да дойде на крака да ни убеждава).

За целта обаче от ръководните постове в Скопие трябва да си тръгнат всички вредни фактори като бившия вицепремиер Никола Димитров, който две години се противеше РСМ да изпрати елементарна нота в ООН, че няма териториални претенции към България. Важно е и РСМ да не прати в София за посланик дипломат с минало в бившите комунистически тайни служби на Югославия. Да се спре и плащането на прескъпи пиар агенции за пропаганда срещу България. 

Страната ни също трябва да най-сетне да спре да се противи на споменаването на македонския език в документите на ЕС – така или иначе сме го признали вече, защото имаме подписани двустранни договори на този език, и дали ще е уточнено, че е според тяхната Конституция или не, няма никакво значение. Смешно е да се твърди, че няма такъв език, а който желае да провери, винаги може да направи и да види как е създаден той и от кого (тук отново се връщаме до нужния катарзис, който трябва да изживеят македонските езиковеди наред с колегите си историци).

Така или иначе, разведряването със Северна Македония е факт и трябва да бъде приветствано. Към това трябва да се стремят всички съседни държави. А преговорите на РСМ за ЕС? Е, за там няма да стане само с магистрала и влак.