По едно време на мода бяха филмите, в които главните герои внезапно си разменят местата. Душата на единия се вселява у другия и обратното. И така всеки трябва да се справя с живота на другия, с неговата външност и неговите близки, но със стария си акъл.

Та сънувах тази нощ, че с мен става точно нещо такова. Даже не само с мен, ами с цялата държава. Заспиваме и се събуждаме като французи. А Франция внезапно става България.

Стават французите от сън и уж са французи, а ги е ударил един български патриотизъм... Половината ги боли глава, защото се казват Жан и са пили цела нощ, а другата половина са с настинка, защото се казват Жордан и са скачали в ледените води на Сена, за да хванат кръста, а после кардиналът ги е черпил с Арманяк, за да им „цръвнат бузките“ и за прослава на „Исус и всички деви, Орлеанската, Йерусалимската и така нататък“.

Още не съвсем изтрезнели, французите внезапно обявяват Монако, Люксембург и част от Белгия за френски, даже започват да настояват, че Германия и част от Италия също са френски, защото всички знаем, че Карл Велики си е бил франсе и въобще, империята му е истинската истина и всичко след нея е плод на долен заговор срещу тях от страна на великите сили, Хитлер, Сталин и друидите. И на онази папска интригантка лейди Уинтър. 

По принцип френските българи или българските французи се оказват хора доста обидчиви и ревниви спрямо миналото си. Най-много патаклама вдигат, ако някой каже, че Карл Велики си е негов цар, а не френски. Също и да не махнат „Тримата мускетари“ от програмата в училище. Д‘Артанян веднага е въздигнат в ролята на светец, който се е борил за френския народ и всякакви други интерпретации се посрещат на нож. Децата от детската градина се учат да пеят „Парапарапа радуемся“, а ако някой посмее да каже, че романът на Дюма е фикция, то веднага му се отнема паспортът. Всъщност Александър Дюма е наречен „патриарх на френската литература“ и се изучава в първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, осми, девети, десети, единайсти, дванайсти клас на училището и в първи, и втори курс на университета. От една страна на всички французи им е писнало от Дюма и никога не са запомнили нещо повече от „Парапарапара радуемся“, което даже не е от него, от друга обаче той все пак е патриарх, при това не на друго, а на френската литература.

Френското кино внезапно сменя посоката и започва нова „нувел ваг“, един вид ренесанс на „филм ноар“ – всичките им филми вече не са за любов и амур, а за гангстери. Потници, патлаци, мускули, ла Кука и льо Картоф изместват разните му там Делоновци и Катрин-Деньовки... От време на време гангстерските филми се разнообразяват с исторически драми за величави революционни моменти от миналото на републиката. В тях мрачни френски герои гледат страшно, сучат мустак лошо и говорят нещо, но за съжаление никой не чува какво точно заради озвучаването.  

Възход изживява и френският футбол. „Пари Сен Жермен“ е прекръстен на „Карл Велики“, а „Олимпик“ (Марсилия) на „Наполеон“. Агитките на двата крещят по стадионите „К.р за Наполеон“, и „Карл Велики на сапун“, но това е само признак за големия им патриотизъм.

Френската мода също взима рязък завой и издига в култ белите ботушки, диагоналките и анцузите. Горнище на лъскав анцуг и долнище на памучен анцуг се превръщат в дрескод за всяко уважаващо себе си денди. Карл Лагерфелд изпада в депресия, а Карла Бруни се подлага на осем пластични операции и увеличава гърдите и устните си с по 300 милилитра силикон.

Не само заради силикона тази размяна на ролите радва най-много нейният съпруг и предишен френски президент Саркози, който беше осъден за корупция. Но след като българите се преселват в телата на французите, новият Саркози внезапно открива, че главният прокурор на републиката – Льо гран прокурор франсез (Le grand procureur français), е негов близък приятел. Льо гран прокурор се оказва гран приятел също и само срещу един температурен охладител за бордо отменя присъдата над Саркози. Доволен от развоя на нещата, бившият президент се мята на реното си и стриймва във фейсбук как пее „Бела чао“. От време на време спира из френските села, за да пощипва френските баби по бузките и да ги пита дават ли камембер козите.  Постепенно се стъмва, французите си лягат, тук таме из Лувъра се чува пуцане и Лепа Брена, в крайна сметка всички заспиват, за да се събудят на сутринта отново в правилните си тела.

Край.