Какво бих направил в политиката към Северна Македония, ако тя зависеше от мене?

На първо място щях да се постарая да направя България модел за подражание, мечтано място за живот. Да я направиш такава за останалата Европа, е трудно и изисква много време и парѝ. Да я направиш такава за северните македонци обаче, е постижимо в обозримо бъдеще.

Щях да спра да споря за историята и да забравя за безплодната двустранна комисия в тази област. Да дискутираш с македонисти, означава да ги легитимираш. Ако смята себе си за права (каквато фактически е), България няма за какво да спори и да се договаря. Фактите от миналото не подлежат на договаряне. Държавата ни трябва да постави приемането на позициите си като условие съседите ѝ да продължат пътя си към членство в Европейския съюз (както направиха гърците). И да помага на нашите братя и сестри отвъд Деве баир да надживеят коминтерновските лъжи и илюзии от миналото, като им показва примамливо бъдеще без тях.

Щях да правя пропаганда. Това не е мръсна дума. Няма политика без пропаганда – нито вътрешна, нито външна. Ако сериозно смяташ да провеждаш някаква политика, задължително е да имаш план как да я осигуриш пропагандно.

Главното послание на българската пропаганда към северните македонци трябва да бъде адресирано към младите и да им внушава, че да си българин е по-добре от това да си северен македонец. Тази пропаганда трябва да направи техните „историчари“ и „политичари“, както и медиите им, да замиришат на мухъл. Да бъдат възприемани като пречка пред естествения стремеж на младите да живеят по-добре, да гонят мечтите си.

Защо младите? Защото те са бъдещето. Защото те са възприемчиви към новото и безразлични към старото. И защото те обикновено дръпват килимчето на старите, т.е. на статуквото.

Много сме добри в свалянето на нашите правителства. Хайде да се пробваме и върху едно чуждо – без да се месим във вътрешните му работи, а като само ги поощряваме. Както Би Би Си и „Свободна Европа“ поощряваха падането на комунизма, докато той властваше и ги забраняваше.

Мечтаното място за живот е едно за американец и германец, друго е за северен македонец, молдовец, бесарабски българин. Може ли България да им предложи повече парѝ, повече сигурност, повече свобода да пътуват, да правят бизнес, да учат? Може, стига да иска. Стига политическата ѝ класа да го поиска. България трябва да използва предимствата на европейското членство, за да решава демографските си въпроси.

Щях да отворя българския пазар на труда широко за северномакедонски гурбетчии – особено в секторите, където бизнесът се оплаква от недостиг на кадри: туризъм, строителство, селско стопанство. Щях да отворя университетите широко за македонски студенти и да отглеждам свое лоби в идната северномакедонска образована класа. Щях да насърчавам българските инвестиции и износ в Северна Македония и българското културно присъствие там.

Щях да заделя парѝ за мощни предаватели, защо не и за използване на спътници на партньорски държави, за покриване на цялата необятна северномакедонска територия със силен български радио и тв сигнал, щях да използвам масивно социалните мрежи. Ако днес пътувате по магистрала „Струма“, радиото на колата ви хваща по-лесно македонски и сръбски радиостанции отколкото български (с изключение на БНР и „Фокус“).

Нямаше да се моля на скопските „политичари“ да спазват правата на съгражданите си с българско самосъзнание, да не ги тероризират, да не говорят с омраза за съседната братска страна, която първа призна държавата им.

Щях да поставя това като ултимативно изискване заедно с истинско преброяване на населението, промяна на конституцията и признаване на българите като държавотворен народ, писмен отказ от териториални претенции и малцинства у нас.

При неизпълнение на тези изисквания бих използвал всички средства за въздействие, които държавата членка на ЕС има: вето върху присъединителния процес; работа с другите държави членки за налагане на финансови мерки (например отнемане на предприсъединителни фондове); публични изслушвания в Европейския парламент; зорко око върху мониторинговите мисии на Европейската комисия в Северна Македония и при подготовката на докладите за напредъка ѝ.

Претенциите ни към Скопие не бива да се изчерпват с това, което Западът най-трудно разбира и от което най-малко се интересува – историята. Особено балканската история, към която той се отнася с трудно прикривано презрение.

Бих поставил ударение върху проблеми, към които партньорите ни в стара Европа са особено чувствителни и които всяка страна кандидатка има: слаби институции и администрация, зависими съдебна система и медии, корупция, лошо състояние на човешките права и правата на малцинствата.

Бих престанал с малоумното българско самобичуване по тези теми. Корупция в ЕС имат всички и нашата не е най-голямата, но ние сме единствените, които мазохистично я развяват и после се чудят защо са им слаби преговорните позиции, включително със „сила“ като Северна Македония.