Ако президентът на България се избираше само от българите в чужбина, то той би се казвал Мустафа Карадайъ. Ако пък парламентарните избори се решаваха само от гласовете на диаспората, ДПС щеше да е първа сила, следвана веднага от ПП „Продължаваме промяната“. „Възраждане“ пак щеше да намери място в Народното събрание. БСП щеше отдавна да е забравила, че някога е била парламентарно представена – по традиция в чужбина тя не прескача дори 4-процентовата бариера.

Най-точната прогноза

Всъщност, колкото и да са оспорвани гласовете на българите в чужбина, те сякаш са лакмус и най-точната прогноза за това как се развиват политическите настроения вътре в самата страна. 

Обикновено от българите в странство идват гласове, подкрепящи партиите, които се борят срещу статуквото. Което и да е то към дадения момент. В първите години на „ГЕРБ“ и Борисовата партия печелеше от това. "Палачинката се обърна" някъде още след втория му мандат, а небивалата активност тази година на изборите през април, когато в чужбина също масово се гласува за Слави Трифонов и неговата партия „Има такъв народ“, показа, че ГЕРБ окончателно е втръснала на всички и в чужбина, и хората искат тя да се махне от властта.

Всъщност от наблюденията ми на избори в чужбина през последните 15 години, мога да споделя лично впечатление – извън страната българите сякаш успяват да схванат основните настроения и проблеми с около мандат по-рано от сънародниците си в България. На мястото на социолозите бих анализирала по-детайлно начина на гласуване на диаспората. На какво се дължи това учудващо точно прогнозиране трудно може да се даде неспекулативен отговор, но със сигурност един от аргументите е финансовата и житейска независимост на емигрантите от феодалните струкутри на управляващите в България. Защото, да бъдем честни, те не са изобретение на ГЕРБ. Винаги в провинцията работата и животът на малкия човек са зависели от местните струкутри на властта. Независимо дали са представяни от кметове, мутри или олигарси.

Говорейки за вота на независими хора извън България, разбира се, автоматично поставям гласуването за ДПС извън него. "Феноменът ДПС" си иска отделен анализ, но колкото и да си говорим за правото на българските турци да са представени в политическия живот, едва ли има някой, който да вярва, че това е целта на ДПС. Това, че сега те са трета сила в парламента, се дължи от една страна на небивалата мобилизация на българските турци в Турция, а от друга - на ниската избирателна активност в България. Така или иначе няма защо да се залъгваме, че вотът за ДПС е независим и напълно доброволен – повечето избиратели на Движението гласуват от страх – страх, че ще си загубят работата или страх от развяни навреме от ДПС призраци на национализма и спомени за Възродителния процес.

Вот за невероятни партии

Знаем също така, че демократичните партии винаги могат да разчитат на един твърд електорат в чужбина и през последните години процентите от дисапората им помагаха значително. Видно е, че от десетилетия БСП няма привърженици навън. Това, което обаче е наистина впечатляващо, е, че емигрантите често гласуват за напълно невероятни партийни формирования. Такова дълго време беше „Възраждане“, което печелеше основно своите гласове в чужбина. За мое учудване, най-много фенове то си има в САЩ. И ето, че в България „Възраждане“ също успя да направи възход, макар и по-късно от този в чужбина.

Това, че хора, които са напуснали страната и са избрали да живеят не в Русия, а в Америка или в Западна Европа, прегръщат антизападните и проруски настроения на „Възраждане“, шокира много от сънародниците им в България.

Всъщност този вот е логичен и не е уникален. Партии-посестрими на „Възраждане“, които живеят от антиреторика, има навсякъде и навсякъде за тях гласуват определен тип хора. Българите в емиграция са най-различни групи – има стари емигранти още от времето на соца, има емигранти от първите години след падането на Живков, има емигранти от вълните през 90-те, през новия век, през кризите в България.

Едната голяма група, най-вече хората в Европа, са трудови мигранти, тръгнали да търсят препитание. Те са само на работа извън България, пращат парите си на роднините, и смятат, че ще останат извън България само няколко години. Те не са заинтересовани от интеграция в новото общество, рядко говорят езика, не се информират от  местни власт и медии, а от приятели, познати, фейсбук. Друга група са хората, които успяват да научат езика, намират си работа, която е добра, но далеч не отговаря на образованието им. Учителка по биология работи в хотел, музикант гледа възрастни хора или работи в ресторант, счетоводител прави изцяло нова квалификация за друг вид професия. По правило новата работа в новата държава носи повече пари и сигурност, но не и достатъчно удовлетворение. Виждаш как около теб местните с много по-ниско образование успяват много повече. Те са в своята си среда, имат своите контакти, фамилии, всичко това им помага. Това ти се струва несправедливо, започваш да критикуваш приемната си държава и местните хора, ядосваш се, че си втора класа за тях, съответно те стават втора за теб и развиваш патриотична носталгия към родината си.

Най-хубавата природа, най-силната армия, най-красивите жени, най-вкусната кухня, най-добрите компании, най-великата история, най-гениалната народна музика  – създаваш си една напълно паралелна вселена, наречена „България“, която те прави автоматично и по рождение юнак, сред най-умните, сред най-красивите, но за съжаление винаги жертва на коварните велики сили, при които в момента си намерил всъщност препитание. И съответно се появява партия като „Възраждане“, която облича в политически образ тази емоция, предлага ти да те представлява, превръща носталгията ти в реалност. Не случайно от години лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов обикаля из българските училища в Европа, подарявайки им собствените си учебници по история, в които има алтернативен героичен прочит на българската съдба и историческите процеси.

Така че неговата партия покълна и се заздрави първо сред емиграцията, а откакто яхна и антиваксърската вълна, вече печели сериозно и в България.

За да не се налага да си тръгват

Разбира се, не всеки емигрант, който не е успял да направи кариера в новата си страна, е избирател на партии като „Възраждане“.

Всъщност новопоявили се политически субекти като ПП "Има такъв народ" и сега ПП „Продължаваме промяната“ обраха основния вот на диаспората.

Българите навън, по-голямата група от които са хора, тръгнали си от страната не съвсем доброволно, но от глад или бедност, заради невъзможност да лекуват децата си или си плащат кредитите, са поставили своята политическа диагноза на управляващите. Разбираемо е, че търсят отново и отново онези, които ще прогонят от властта виновниците за бедността им и то сега, веднага, ще спрат да крадат и ще им предоставят най-малко същите условия за работа, каквито са си намерили навън. За да не се налага да си тръгват. Вотът е повече емоционален, но не съвсем ирационален.