След като премина с гръм и трясък през бурната 878 г. в средновековна Британия с  „Викингски истории: Мечът на викингския крал”, авторът на „Страховитото в историята“ Тери Диъри продължава своя забавен поход из историята с първа книжка от поредицата „Рицарски истории“.

На пазара вече може да откриете  „Рицарски истории: Рицарят от съчки и слама”, която запознава читателите с истинския средновековен рицар Родриго Диас де Вивар, наричан още Ел Сид.

Добре дошли във Валенсия, Испания. Годината е 1099. Най-големите врагове на испанците – берберите – чакат пред крепостните стени и са готови да нахлуят в града. Но има ли кой да ги спре? Кристина е едно малко, уплашено момиче, което работи в двореца, за да помага на семейството си. Другите прислужници постоянно ѝ се подиграват, но най-плашещ за нея е пътят към вкъщи в тъмното. Чудовища и великани я дебнат отвсякъде, а всички я наричат...страхливка. Междувременно в двореца за битка се подготвя най-силният войн – легендарният Ел Сид. Берберите треперят пред него и той е единственият, който може да извоюва победа за обсадения град. Докато не се случва немислимото… Армията на берберите настъпва към Валенсия, а някой трябва да поведе Ел Сид към една последна битка. Ще намери ли храброст „страхливката” Кристина?

Историята, подходяща за деца на възраст между 7 и 10 години, оживява отново в красивите илюстрации на британската художничка Хелън Флук.

Представяме ви откъс:

ПЪРВА ГЛАВА

Тормозът и берберите Валенсия, Испания, 1099 г. Кристина мразеше пиршествата в двореца във Валенсия. Рицарите вдигаха ужасна шумотевица и я овикваха, но тя не мразеше пиршествата заради това.

Готвачите в кухнята я припираха и я караха да носи тежки чували с жито, огромни тенджери, в които би могла да се изкъпе, и по-едри от нея пънове, но тя не мразеше пиршествата заради това.

Прислужничките се присмиваха на опърпаните ѝ вълнени дрехи и на босите нозе, понеже носеше обувки само на неделната църковна служба. За капак на всичко я тормозеха, но тя не мразеше пиршествата заради това.

Пиршествата продължаваха до късно през нощта и докато Кристина помогнеше за разтребването на трапезата, измиването на тенджерите и излъскването на тиганите, навън се стъмваше. Даже в топлите летни нощи, когато звездите блестяха като сребърни пръски, по улиците на Валенсия цареше мрак и тя бързаше да се прибере вкъщи. Заради това мразеше пиршествата.
Всички спяха, когато Кристина тичаше към дома по калдъръмените улици и профучаваше покрай ръмжащи кучета, коварни плъхове и зеленооки котки. На всичкото отгоре това не беше най-страшното.

Първата нощ тя едва не се изгуби по пътя от дворцовите порти до дома си в подножието на хълма. Влетя с гръм и и трясък през входната врата в бедняшката къщичка и кожените панти едва не се скъсаха. 
Майка ѝ ахна в мрака. 

– Кой е там? Кристина дишаше тежко и издаваше скърцащи звуци като вратата.

– Мамо!

– Кристина? Върна ли се вече? 

– Мамо!

– Дете, какво се е случило, за бога? 

– Видях един великан… Помъчи се да ме хване, но му избягах. И щом се затичах, всички кучета хукнаха да ме гонят. Великанът имаше огромни ръчища и се помъчи да ме хване. О, мамо! Трябва ли да се връщам в двореца? – изхлипа Кристина и се хвърли върху майчината си завивка.