Един от най-значимите английски писатели на XX век – Греъм Грийн, пише романа си „Англия ме сътвори“ през 1935-а като протест към суровата реалност и класовото разслоение на капиталистическите европейски общества. Днес, над 80 години по-късно, посланията, които отправя авторът в книгата, са все така актуални. На 14 септември „Англия ме сътвори“ излезе отново на български след близо 30 години отсъствие от пазара и за първи път с оригиналното си заглавие.

Издателство „Кръг“ използва превода на Владимир Германов, а корицата е дело на художника Дамян Дамянов.

Сюжетът на романа ситуира действието в Стокхолм, където неохотно се озовава трийсет и две годишният главен герой Антъни Фарант. Потънал в дългове и безизходица, породени от вродения му афинитет към съмнителни сделки, той приема предложението на сестра си Кейт да се премести в шведската столица. Водена от своята загриженост и желанието да съживи изгубените отношения с брат си, близначката му го урежда на работа при любовника си – финансовия магнат Крог. Героят на Крог е вдъхновен от действителната личност на шведския финансист със спорен бизнес морал Ивар Кройгер, известен като Kраля на кибрита. По типичен за стила си начин Грийн поставя своя антигерой Антъни в ситуация, в която му се налага да се бори със съвестта си, след като мътните морални дилеми започват да смущават дори неговата непокорна душа.

Романът е от ранните творби на Грийн, издаден за първи път през 1935-а. Преди да започне работа по романа писателят предприема пътуване до Стокхолм, където не е бил никога преди това, за да успее да пресъздаде автентично типичната за града атмосфера. През 1953-та книгата е преиздадена с ново заглавие – „Корабокрушенците“, което се приема и за предпочитаното от автора. „Англия ме сътвори“ обаче е името, с което книгата е позната в цял свят. В България романът е публикуван един-единствен път по-рано през 1995-а и е озаглавен „Кръвна връзка“. 

„Англия ме сътвори“ е второто заглавие от английския писател в каталога на „Кръг“, след като през 2020 година с голям успех сред читателите излезе една от най-популярните му творби „Кеят на злото“, успешно екранизирана във филм на HBO. 

Представяме ви откъс:

Сякаш очакваше любовника си. Седеше на същото високо столче вече три четвърти час, полуобърнала гръб на бара, и наблюдаваше летящата врата. Зад нея сандвичите с шунка бяха струпани под облия стъклен похлупак, от каните леко се издигаше пара. При отварянето на вратата димът от машините се просмукваше вътре, дразнеше кожата, киселееше на езика като метал.

– Още един джин. – Беше й третият. Проклет да е, мислеше тя нежно. Гладна съм. Изпи го наведнъж, както бе свикнала да пие шнапс, но нямаше с кого. Мъжът с бомбето сложи крак на металната тръба, опря лакът на тезгяха, пиеше битер, бършеше мустаците си, говореше, не я изпускаше от очи.

Тя се вгледа през мръсното стъкло на витрината към шумната тъмнина. В задушния, неподвижен въздух навън хвърчаха искри – искри от локомотиви, искри от цигари, искри от колелата на количките, когато стържеха в асфалта. Една стара, уморена жена отвори вратата и надникна вътре – търсеше някого, но не го откри.

Слезе от стола; мъжът с бомбето я наблюдаваше, келнерките престанаха да бършат и също я наблюдаваха. Мислите им барабаняха по гърба й: Отказа ли се да го чака? Какъв ли е той, питам се? Вързал ù е тенекия? Тя застана на прага и ги остави да си мислят; дълбоката тишина на съсредоточеността им я забавляваше. Вгледа се в празните синкави релси отпред, обърна се към светлините и сергиите с книги нагоре по перона, после се върна и пак се качи на столчето; усещаше как мислите им вехнат в парата около каните; келнерките бършеха чаши, мъжът с бомбето си пиеше битера.

– Една беда никога не идва сама. Вземи копринените чорапи например.

– Още един джин. – Но този път тя остави чашата на тезгяха, след като едва я докосна с устни, и започна забързано да се гримира, сякаш това бе задължение, което във възбудата си бе пропуснала да изпълни. Сега, дълбоко убедена, че той няма да дойде, имаше на разположение цял самотен час, за да се погрижи за всичко пренебрегнато – уста, нос, бузи, вежди.

– О, по дяволите! – Върхът на молива се счупи и тя размаза парчето с обувката си. – По дяволите! – повтори, без да й мигне окото, че пак е заобиколена от любопитство, чуждо, враждебно. Сякаш бе счупила огледало; носи нещастие; това е непохватност. Самоувереността й се разклати. Започна да се чуди дали ще познае брат си, ако дойде в края на краищата.

Позна го веднага по малкия белег под лявото око, по кръглото лице, което винаги изглеждаше така, сякаш току-що е загубило свежестта си, като на уморено дете, по сърдечността, която не можеше да заблуди дори непознат.

– Кейт – каза той с дълбоко разкаяние. – Съжалявам, че закъснях. Не е моя вината. Истината е… – И пак се намръщи, готов да не му повярват. И защо, помисли си тя, когато го целуна и докосна гърба му, сякаш за да се увери, че брат й наистина е тук, защо, след като наистина дойде, след като сме заедно, трябва някой да му вярва? Та той не може да отвори уста, без да излъже.

– Искаш ли този джин? – Наблюдаваше го, докато той пиеше бавно, и си даде сметка, че мозъкът й безпогрешно регистрира безпокойството му. – Не си се променил.

– Ти обаче си – отвърна той. – По-хубава си от всякога, Кейт. – И проклетият чар, помисли си тя, проклетият угоднически чар. – Охолният живот ти подхожда.

Вгледа се в него по-внимателно, проучи дрехите му, за да открие следи от факта, че годините за него не са били толкова охолни. Но брат й винаги разполагаше с един хубав костюм. Висок, широкоплещест, слаб и малко посърнал, с белега под окото той привличаше вниманието на всички келнерки.

– Един битер, моля. – И едната от тях се спусна от другия край на тезгяха, за да го обслужи. Кейт забеляза как чарът машинално заблестя в очите му.

– Къде ще хапнем? Къде е багажът ти?

Той се обърна предпазливо с гръб към бара и с една ръка приглади униформената си училищна вратовръзка.

– Истината е, че…

– Че няма да дойдеш с мен – довърши тя с безнадеждна увереност. За миг се учуди от дълбочината на разочарованието си, защото мястото му беше тук – при кълбата дим оттатък вратата, при вкиснатата бира, при „Гинес“ е добър за вас“ и „Опитайте „Уърдингтън“. Защото притежаваше дързостта и плитката жизнерадост на реклама.

– Как разбра?

– О, винаги разбирам.

Беше вярно – винаги разбираше; бе по-голяма от него с половин час и понякога с чувство за срам си мислеше, че го е изпреварила значително в постигането на по-мъжките добродетели – надеждност, деловитост, – а за него е останало това, което би служило по-добре на жена – чарът.

– Значи няма да получиш работата в Стокхолм?

Усмихна й се. Опря длани на чадъра си (тя забеляза, че ръкавиците му се нуждаят от почистване), облегна се на тезгяха и й се усмихна. Можеш да ме поздравиш, сякаш искаше да каже, и насмешливите му, дружелюбни, неспокойни очи се вторачиха в нея като фарове на кола втора употреба, боядисана и излъскана, за да заблуждава. Можеше да убеди всеки друг, но не и нея, че този път е направил нещо изключително умно.

– Напуснах.