Централна избирателна комисия (ЦИК) все още не притежава целия софтуер, чрез който се произвежда машинното гласуване. Първият изказал се, дали могат да се организират избори 2 в 1 не беше парламента, не беше ЦИК, а беше доставчикът на машините за гласуване. Един от основите аргументи, дали можем да направим едновременно президентски и парламентарни избори беше не дали това е добре за обществото и е изход от политическата криза, а дали машинният вот го позволява.

Това е резултат от напълно погрешния обществен дебат, вследствие на който взехме решението да въведем машинно гласуване. Говорихме за купен вот, за пари и какво ли още не, политизирахме го без най-важния въпрос – има ли българската администрация капацитета да го направи. Днешният ни политически разговор за пореден път показва, че тя го няма. И това беше съвсем ясно на експертите от много време.

Изборите в България вече не са под контрола на Централната избирателна комисия, която по закон трябва да ги организира. Практически, комисията отговаря само за регистрацията на партии, коалиции и кандидати и слага гумен печат на резултат, който е произведен от друг. Дали има проблеми с машините – комисията няма как да знае, защото няма нито един разписан контролен механизъм. Дали софтуерът е този, който е поръчан – комисията не знае, защото има много ограничен ИТ капацитет, а и няма достъп до изходния код. Дали има външна намеса в процеса – комисията няма как да знае, защото да получиш достъп до тази информация в машините изисква специфични умения, с които ЦИК практически не разполага, а и няма разписана процедура за това. 

Не искам да ме разбирате погрешно. Машините за гласуване не разполагат със собствен разум и не те са проблемът, че се превръщат в незаобиколим политически фактор в българското общество. Освен това трябва да е ясно, че след платените десетки милиони за тях, те трябва да се използват. Въпросът е как? Въвеждането на технологии не е чак толкова лесен процес и той се прави по определени стандарти, които светът развива. Това, както се казва, не е като да отидеш и да си купиш “Лада” от Мототехника. За съжаление българският подход 30 години след промените, е все още с такъв соц дъх. 

Дали едни избори са честни, не се определя от това, дали партиите са доволни от своя резултат и дали избирателите са гласували лесно. Повечето партии в Беларус са доволни, избирателите гласуваха лесно. Но беларуските избори дори не се приближават до дефиницията за честни, свободни и демократични. За да са честни едни избори има определени стандарти на процедури в изборния процес, които трябва да се спазят, за да има гаранции, че те отразяват волята на т. нар. суверен. Съветът на Европа от години развива и детайлизира тези стандарти, а в последно време ги преформулира за случаите, когато се използват технологии. България е член на организацията, но понеже тези стандарти са все още под формата на препоръки, те не са задължителни за нея.

Ако разгледаме обаче някои от тях, ще разберем, защо от нещо на пръв поглед полезно, машинното гласуване в България на практика лиши единственият легитимен орган в държавата  - ЦИК - от контрола върху тях.

Една от основните препоръки е, когато държавата включва частен подизпълнител в изборния процес, да е много ясно кой за какво отговаря и това разпределение на функции да не я поставя в зависимост. Последните процедури по закупуването на машини и целия дебат за това през юли не ни оставят с впечатление, че държавата и ЦИК могат сами да проведат изборите. 

Сигурността и най-вече надеждността на системата за гласуване зависи не толкова от това, дали тя е добре направена и какво казва нейният производител, а дали е поставена в ситуация на обществен контрол и институционален натиск да спазва конкретни изисквания. И тук има няколко няколко съвсем конкретни въпроса:

Може ли ЦИК да контролира кои и какви хора работят по системата за гласуване? Отговорът е не. Може ли ЦИК да извърши самостоятелно вътрешен одит на системата за гласуване? Отговорът отново е не. Има ли разписана конкретна процедура как и от кого се инсталира софтуерът на машините? Поне публично такъв, документ не е известен. Ясно ли е кой държи отделните криптографски ключове, които позволяват намеса в машините? Отговорът отново е не. 

Има ли публикувани детайлни характеристики на хардуера на машините, на версията на инсталирания софтуер, достатъчно дълъг период преди изборите, за да може да има яснота? Не. Има ли публикуван изходния код на софтуера, така че дори и само подбрани независими експерти да могат да го проверят? Отново не. Има ли публикувани споразуменията за конфиденциалност между ЦИК и доставчика, за да знаем какво е тайна и какво не? Отново не. 

Можем да продължим с въпросите и за съжаление на повечето от тях отговорът ще е не. Такива, дребни технически детайли гарантират, че институцията, която законът е оправомощил да организира изборния процес, има контрол върху него и че изборите са демократични, честни и свободни. В този смисъл е крайно време, парламентът, политическите партии да се разберат, че ЦИК  трябва да се реформира. Не само това: трябва да се начертае ясен план, по който държавата в лицето на ЦИК и обществото да си върнат контрола върху изборите в България, не само за да знаем дали те са честни или не, а за да можем сами да преценяваме кога и какви избори да произвеждаме.  

* Даниел Стефанов е изборен експерт, наблюдавал е избори в Африка, Азия, Балканите и Русия. Работил е за мисии на ОССЕ и ЕК. Участвал е в писането на изборните правила в България и има опит в организирането на избори. Преподава “Избори и избирателни системи” в Нов български университет. Автор е на англоезичния подкаст за избори по света “Votes&Ballots”.