Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Преди екранизацията на хитовото продължение по „Кутия за птици“ – „Малори“, американският писател Джош Малерман ще зарадва феновете на добрия хорър с наистина зловещ, но съблазнителен роман, който няма да ви позволи да спите спокойно. 

„Денят на прасето“ е оригинална и кърваво-абсурдна история, която силно напомня на нещо, излязло изпод перото на Стивън Кинг, ако той беше написал „Фермата на животните“ на Джордж Оруел. Злокобна фантастична епика, която тотално ще промени представите ви за жанра.

„Пърл ме накара да го направя.“

 Така започва ужасът за Джеф и Арън Нютън, които заедно с майка си Шарън поемат към  фермата на дядо им, живеещ от години отдалечено от света.

Това, което не знаят, е, че фермата „Копъл“ крие своите тайни и освен коне и кокошки там живее и едноокият Пърл – господарят на прасетата. И на хората.

Защото у Пърл няма нищо обикновено – седнал на трона си като истински човек, той наблюдава случващото се наоколо, раздава заповеди на своите събратя, кара ги да пеят за него и дори ги контролира. Има обаче една подробност, по-зловеща и по-странна от всичко останало. Пърл не контролира само животните от фермата. Пърл контролира и дядото на Джеф, както и всеки, озовал се на пътя му.

Джеф, цялото му семейство и неговите приятели Мич и Сюзан ще се превърнат в участници в кървав маскарад, пред който и най-страшните им кошмари изглеждат като приказка. 

А за да оживеят, ще трябва да се научат да „променят размера и формата си“. Или да останат завинаги пленници на Краля на прасетата.  

„Денят на прасето“ е най-откаченият, провокативен и оригинален роман на Джош Малерман, в който се преплитат ужас, драма, психологически трилър и комични моменти. 

Стига да посмеете да погледнете в лошото око на звяра.

Джош Малерман, сн. изд. Сиела.

 

Клуб Z публикува откъс от романа на Джош Малерман - "Денят на прасето" (изд. Сиела).

1

-

Пей за мен, братко Пол. Пей за Пърл.

Да зная всичко искам аз.

Такъв съм, просто Пърл.

2

-

Подминаха улица „Мърдок“ и центъра на Чаудър, продължиха покрай житните полета и гората на изток от пътя, покрай високите борове, които се разгъваха като дълга, сложно изтъкана завивка, разделяща Чаудър от Гоблин и другите по-малко земеделски райони в Среден Мичиган, и точно по пладне отбиха на чакълестата алея пред дядовата ферма.

Шери погледна Джеф, за да провери дали не си е променил мнението. Дали се усмихва, както някога, когато бе по-малък. Светът на дядо им можеше да бъде забавно място, ако му позволиш. Фермата. Там, където Джеф и Арън някога яздеха коне, гонеха кокошки и грухтяха на прасетата. Където братята прекарваха нощите навън, понякога без палатка, понякога просто лежейки по гръб на тревистия склон, спускащ се от фермата към плевнята. Това място бе детството. Това място трябваше да е специално. Фермата означаваше нещо.

– Нали?

Шери не предполагаше, че го е казала на глас.

– Какво „нали“? – попита Арън. Но тя не отговори. А Джеф я погледна така, сякаш знаеше какво си бе помислила.

Шери паркира пикапа пред стъпалата на верандата. Вдигна глава и видя баща си, който им помаха иззад външната мрежеста врата.

– Здрасти, татко! – извика Шери, смъквайки прозореца на колата. 

Баща ѝ помаха отново, все едно забравил, че току-що го е сторил. Рядката му бяла коса се вееше леко от слабия есенен бриз. „Какво ли си мисли той, какво ли го тормози“, запита се Шери. Излезе от колата, а момчетата я последваха.

– Здрасти, Шери – каза баща ѝ. – Здравейте, момчета.

Изглеждаше уморен. На вратата Шери го прегърна силно.

Тя винаги казваше на момчетата, че дядо им е закоравял от живота във фермата. Някога Джеф ѝ вярваше.

– Мислех си да им дам разни задачки днес – каза баща ѝ, кимвайки към момчетата. 

– Това звучи добре – отбеляза Шери. – Може би ще им е от полза.

И това щеше да ѝ даде възможност да поспи. Лятото беше тежко.

Да се затвори в мисловната си чанта.

Да. Мисловната чанта. Тайното, невиждано от никого другиго място, където пъхаше всичките си мрачни мисли, абсурдните си тревоги, необяснимите терзания, които я измъчваха през целия ѝ живот, предчувствията ѝ за Пърл. 

Баща ѝ присви очи към внуците си.

– Надявах се Арън да събере малко яйца за мен. А Джеф… Джеф може би иска да нахрани… 

Джеф затаи дъх.

Не казвай „да нахрани прасетата“, дядо. Не казвай „Пърл“.

А защо не?

– …конете – завърши дядо му.

Шери се усмихна, но стресът бе все така изписан на лицето ѝ. Често си представяше мисловната си чанта, закачена на извита закачалка в сумрачна стая, в която почти липсваше светлина. Място, което само тя може да намери, скрито от дебнещите очи на Чаудър, Мичиган и на целия широк свят отвъд. Но наскоро тази чанта бе преместена отстрани на бедрото ѝ, там, където всеки би могъл да я види, ако си направеше труда да погледне. Да, Шери Копъл бе започнала да показва емоциите си, а това не ѝ допадаше особено. Безпокойството ѝ бе видимо за всички, все едно имаше трети крак, и също като един такъв ненужен крайник това бе абсолютно безполезно. 

– Е, как ви се струва това, момчета? – попита дядо им. – Добре ли звучи?

Братята кимнаха. Да. Яйца и коне. Безопасните територии на фермата. 

Дядо им ги въведе в къщата, минаха през кухнята и оттам към задната врата. Арън последва майка си навън и застана на тревата, на крачка от вратата на подземното укритие, построено от дядо им за убежище в случай на бури и урагани или други бедствия, но Джеф спря до мрежестата врата и се загледа към склона, където вечнозелените дървета скриваха свинарника.

– Конете няма да дойдат сами при теб – подкани го дядо му. 

И когато Джеф вдигна глава, видя, че другите трима го чакат. Най-накрая излезе от къщата, а Арън му се присмя. Дядо го поведе към конюшните и по пътя Джеф чу как те дишат тежко зад дърветата. Прасетата. Докато минаваше покрай тях, звукът се закотви в ума му, в костите му, гръмък, по-силен от звуците, които се носеха от конюшните. Дори когато бе вече на сантиметри от муцуната на една от кобилите.

– Ето това им е любимото – каза дядо му и извади шепа влажен пожълтял овес от кафяво дървено корито. – Но трябва да внимаваш, за да не ти сдъвчат и пръстите.

Джеф вдигна глава и видя дядо му да се усмихва някак тъжно иззад белите си мустаци. Веждите му обаче бяха останали тъмни като полунощния мрак. 

– Наистина ли? – попита момчето.

– Е, не съвсем – отвърна дядо му. – Но беше забавно да ти видя изражението. 

Беше хубаво. Да се шегуват така. През отворената врата Джеф видя Арън да оглежда кокошарника, докато събираше смелост да вземе яйцата. 

– Наслади се на преживяването – каза дядо му. – Но не яж повече от конете.

Още една шега. Добре. Чувството наистина бе хубаво. После дядо му го остави сам в конюшнята. Джеф вдигна глава и погледна в очите на кафявия кон, до който стоеше.

– Здравей – каза той. – Гладна ли си? – Хубаво бе да си говори така с кобилата. Хубаво бе да я гали по муцуната. Да усети силата на врата и раменете ѝ. – Помниш ли ме? – Джеф се усмихна на животното. Искаше му се то също да му се усмихне. – Аз се казвам… 

Джеф…

Джеф отстъпи бързо назад. Черната емоционална пропаст, зейнала пред него в мига, в който чу звука на името си, бе по-широка, по-тъмна, по-дълбока от всеки кошмар, който бе сънувал някога. В този момент всички опасения за фермата нараснаха неимоверно и всичко, от което Джеф се страхуваше, се оказа вярно. Той пусна зърната, които държеше в шепата си, и отстъпи назад от кобилата. Втренчи се в нея с широко отворени очи, зачака да го чуе отново – да чуе името си, изречено тук, в конюшните. Но не конят бе казал името му.

– Мамо? – провикна се момчето и погледна към вратата на конюшнята. О, хайде, Джеф. Отдръпна се към стената. – Арън? Майтапиш ли се с мен? 

Можеше да е Арън. Трябваше да е Арън. Но Джеф знаеше, че не е. Скръсти ръце на гърдите си, борейки се със студения вятър, минаващ през конюшнята. 

Ела при мен, Джеф... Гласът се носеше по вятъра. Или бе вятърът. Направен от нещо, което собственият му глас нямаше. Не му се искаше да каже как звучи наистина. Не искаше да изрича високо, че гласът като че ли идва извън конюшнята, някъде нагоре по хълма, от свинарника зад дърветата. 

Джеф излезе от конюшните и застана навън под слънцето. Арън се бе скрил от погледа му. Майка му вероятно бе във фермата и говореше с дядо му. Не беше приятна гледка – да наблюдава как майка му се моли за пари.

Джеф... Идваше от дърветата. Момчето вече знаеше, чуваше го и нямаше да се изненада да види някой фермер, който наднича между клоните и го приканва с пръст да дойде по-наблизо. 

Джеф... ела тук... 

Без всъщност да иска да го прави, той пое по тясната пътека към дърветата. Приклекна на коляно и разтвори клоните. През тях видя свинарника и прасетата, които се търкаляха и мързелуваха в калта. Изправи се. Не искаше да се приближава. Изобщо не искаше да е сам тук. Затича се нагоре по тревистия хълм към фермата. 

ДЖЕФ. Звукът сега бе по-силен. Достатъчно силен, за да го накара да приклекне на земята и да погледна отново през рамо към скрития свинарник. Ела, Джеф. Пей за мен…

Момчето предпазливо се върна надолу по хълма, до края на реда с вечнозелени дървета. Повечето прасета бяха събрани заедно от другата страна на оградата. Едното крачеше по дължината на кочината, поклащаше глава, подсмърчаше, полупокрито с кал. На Джеф му се стори, че мисли за разни неща. Момчето се обърна към кокошарника. Арън го нямаше. Все още. Когато насочи пак поглед към свинарника, очите му виждаха само Пърл. Пърл. 

Седнало на задницата си като човек, с отпуснати отстрани на корема крайници, леко наклонена глава и високо изправени розови уши. Едното око на прасето бе увредено, изглеждаше мрачно, скрито, но другото, здравото, бе насочено към Джеф. И в него момчето видя интелигентност, която го изплаши. То не смяташе, че прасе може да „гледа“ по същия начин, по който гледа човек. И все пак, докато Джеф пристъпваше бавно към кочината, Пърл го следеше с поглед. 

Когато стигна до портата, вече дишаше тежко. Струваше му се, че е свършил страшно много работа, разтоварил е камион със сено например. Чувстваше се слаб, немощен, измръзнал, уязвим и… 

Тъп, помисли си Джеф. Все едно това прасе е по-умно от мен. 

Да, тъп. Това беше най-ужасното. И Пърл май го знаеше. На муцуната му се появи полуусмивка, а може би просто изглеждаше така заради начина, по който бърните му естествено се извиваха в краищата си. Излежаващото се животно се изпика и звукът бе като от силна струя, изстреляна от маркуч в калта.

– Здравей, Пърл – каза Джеф.

Почувства, че трябва да го направи. Да, май щеше да е безумно да не го направи. Все едно би признал някаква огромна и мрачна тайна, ако не поздрави свинята от страх. Гласът му пробуди останалите прасета от ленивата им дрямка. Те се размърдаха в калта, изправиха се. Едното вдигна глава, за да види по-добре какво се случва. Джеф дръпна резето. Пърл го наблюдаваше. 

Втренчено. 

Оценяващо. 

Планирайки нещо? 

Джеф отдръпна пръстите си. По гърба му се стече ивица срам… божичко, за малко щеше да пусне някакво страшно зло от свинарника навън! Чу как в далечината Арън вика дядо им. Пърл не откъсваше здравото си око от Джеф. Прасето седеше – царствено, аристократично, невъзможно изискано. 

– Добре – каза Джеф. – Да видим колко си умно.

Отдръпна се от оградата и усети как есенният бриз разрошва с мощния си порив светлата му коса. Хубаво усещане. Точно от това се нуждаеше. Като втори вятър. Изтича до навеса между плевнята и свинарника и нахлу през дървените врати. Окрилен от неочаквана енергия, хвана чувал с храна за прасета и го понесе обратно.

– Ето, Пърл – извика гневно Джеф. – Отвори това.

Метна чувала през оградата. Той падна на метър и половина от мястото, където седеше Пърл. Прасето погледна чувала. 

– Хайде, давай – каза Джеф. – Отвори го! 

Две прасета от останалата групичка се надигнаха, за да проверят чувала. Едното – голямо и черно-бяло, а другото бе кафяво и огромно – колкото две прасета в едно. Подушиха чувала. Кафявото го захапа и го завлачи на една-две крачки. Пърл отново погледна Джеф. 

– Не си достатъчно умно, за да отвориш чувал с храна? – попита подигравателно момчето. Харесваше му. Харесваше му да се подиграва с Пърл. – Я пробвай още нещо! – И отново хукна към бараката.

Грабна чук и пирон и се върна бързо до кочината. Сега до чувала с фуража имаше три прасета. Към предишните две се беше присъединило трето – розово. Джеф разтърси оградата. 

– Виждаш ли това, Пърл? Клати се, защото тази дъска е разхлабена. Знаеш ли какво е дъска? Не? А дори да знаеш, можеш ли да я поправиш? – Джеф доближи пирона до дървото и го закова с чука. – Искаш ли да опиташ, Пърл? Мислиш, че можеш да разбереш как се прави? 

Джеф хвърли чука и пирона в заграждението. По дяволите, хубаво беше да подиграва прасето. Хукна обратно към бараката. Взе брадва. 

– Пърл! Няма да знаеш какво да правиш с това, ако ти го дам, нали?

Топлият вятър обля лицето му и ъгълчетата на устните му се извиха нагоре също като на Пърл. Момчето вдигна брадвата високо над главата си и се засмя, а смехът му бе поет от вятъра, издигна се спираловидно нагоре и се изгуби. Пърл не помръдна, само продължи да се взира втренчено в него. Набръчканата изгорена кожа, която покриваше половината от лошото му око, приличаше на прогнилото дърво от дъската в оградата. Може би парче от някоя керемида от покрива на фермата бе паднало върху муцуната му. Държейки брадвата, Джеф свали резето от портата. 

Отвори я.

– Да видим колко си умно.

 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.