Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Плътна, проницателна и задълбочена картина на човешката психика разкрива романът, носител на „Пулицър“ – „Олив Китридж“. В него американската писателка Елизабет Страут създава сложен и многопластов портрет на човешките взаимоотношения в тринайсет разказа, между които свързващото звено е героинята Олив Китридж. Около нея се завъртат съдбите на останалите персонажи, а образът ѝ оставя ярък отпечатък.

Олив Китридж – понякога строга, понякога сприхава и безпардонна – е пенсионирана учителка по математика, която предизвиква страхопочитание у жителите на малкото крайбражно градче Кросби. Но зад едрата осанка на сурова и груба жена се крие ненатрапчивата чувствителност на човек, опознал болката. 

Книгата излезе у нас на 11 май с логото на издателство „Кръг“. Преводът е на Анелия Данилова, а корицата - на Мила Янева-Табакова.

През 2009 година Елизабет Страут печели „Пулицър“ за „Олив Китридж“, а през 2014-а HBO продуцира минисериал от четири части, заснет по книгата.

Представяме ви откъс:

Из „Глад“

Олив Китридж застана на прага на трапезарията и почти запълни пространството. 

– О, виж ти, чаено соаре! Здравей, Хармън! – А към момичето: – Коя си ти?

Нина погледна Дейзи, после – масата, стиснала носната кърпа в ръка. Върна очи към Олив и попита саркастично: 

– А ти коя си?

– Аз съм Олив – отвърна тя. – И ако нямаш нищо против, искам да седна. Изглежда, просенето на пари ме изтощава. Смятам това да е последната ми година на доброволчески труд.

– Олив, да ти налея ли едно кафе?

– Не, благодаря. – Тя вече бе заобиколила масата и седнала на един стол. 

– Но тази поничка изглежда добре. Да ти се намират още?

– Всъщност да. – Дейзи отвори другия плик, поглеждайки към Хармън – беше пликът, предназначен за Бони, – и го бутна към Олив, извадила поничката отгоре. – Мога да ти донеса и чиния.

– Не, да му се не види! – Олив я погълна, приведена над масата. Настъпи тишина.

– Чакай да ти донеса чека. – Дейзи стана и отиде в другата стая.

– Хенри добре ли е? – попита Хармън. – А Кристофър? 

Олив кимна, устата й още дъвчеше. Той знаеше – както и повечето хора в градчето, – че не харесва новата си снаха, но пък и сам не смяташе, че би одобрила която и да е за жена на сина си. Сегашната беше лекарка, умна и идваше от голям град, не помнеше кой. Може би правеше пликчета с гранола или практикуваше йога – идея си нямаше. Олив наблюдаваше Нина и Хармън проследи погледа й. Девойката седеше неподвижно, отпусната напред, всичките й ребра бяха изпъкнали на гърба под тънката тениска; стискаше носната му кърпа с пръсти като нокти на граблива птица. Главата й изглеждаше прекалено голяма, за да може нащърбеният й гръбнак да я поддържа изправена. Вената на челото й имаше зеленикаво-синкав цвят.
Олив довърши поничката, избърса захарта от пръстите си, облегна се на стола си и каза:

– Та ти умираш от глад.

Момичето не помръдна, само отговори с едно: 

– Ъъ, много ясно.

– И аз умирам от глад – добави Олив. Нина вдигна очи към нея. – Наистина. Защо, мислиш, поглъщам всяка поничка, която ми се изпречи?

– Не е вярно, ти не умираш от глад – изрече Нина с отвращение. 

– Вярно е. Всички изпитваме глад.

– Еха – тихо отвърна Нина. – Брутално.

Олив прерови голямата си черна чанта, извади салфетка и избърса устата и челото си. На Хармън му трябваше малко време, за да разбере, че е неспокойна. Когато Дейзи се върна, каза: 

– Ето, Олив – подаде й един плик, а другата жена само кимна и го сложи в чантата си.

– Господи – обади се Нина, – добре, съжалявам. – Олив Китридж плачеше. Ако имаше човек в града, за когото Хармън беше сигурен, че никога няма да види да плаче, то това беше Олив. Но ето я седнала там, с обемистото си тяло и едри китки, устните й потрепваха, а от очите й се стичаха сълзи. Тя поклати глава едва-едва, сякаш да покаже на момичето, че не е нужно да се обяснява.

– Извинете ме – отрони накрая, но остана на мястото си. 

– Олив, има ли нещо, което… – Дейзи се приведе към нея.

Олив поклати отново глава, издуха носа си. Погледна към Нина и тихо продума:

– Не знам коя си, но, момиче, разбиваш ми сърцето.

– Не го правя нарочно – защити се Нина. – Но нямам контрол върху това.

– Знам, знам. – Олив кимна. – Преподавала съм в училище трийсет и две години. И никога не съм виждала толкова болно момиче като теб, тогава го нямаше това или поне тук го нямаше. Но знам от всичките си тези години с децата и от… просто от живота… – Стана и изтупа трохите от гърдите си. – Все едно, извинявай. – Тя тръгна да си ходи и спря, щом стигна до момичето. Колебливо вдигна ръка, отпусна я надолу, после пак я вдигна и докосна Нина по главата. Явно под едрата си длан бе почувствала нещо, което беше останало незабележимо за Хармън, защото плъзна ръка по костеливото й рамо и със сълзи, които се промъкваха през затворените й очи, девойката отпусна буза на дланта на Олив.

– Не искам да съм такава – прошепна Нина.

– Разбира се, че не искаш – каза Олив. – И ние ще ти помогнем. 

Момичето поклати глава.

– Опитаха се. Но болестта просто пак се връща. Безнадеждно е.

Олив се пресегна и издърпа един стол, за да седне, положила главата на девойката в огромния си скут. Погали косата й и задържа между пръстите си няколко кичура, кимайки многозначително към Дейзи и Хармън, преди да пусне космите на пода. Косата й е опадала, докато е гладувала. Самата Олив бе спряла да плаче и каза:

– Сигурно си твърде млада, за да знаеш кой е Уинстън Чърчил, а?

– Знам кой е бил – отвърна момичето уморено.

– Е, та той е казал никога, никога, никога да не се отказваме.

– Той е бил дебел, та какво ли е знаел? – отбеляза Нина и добави: – Не че искам да се отказвам.

– Разбира се, че не. Но тялото ти ще се откаже, ако няма гориво. Знам, че си чувала всичко това и преди, затова просто си лежи и не ми отговаряй. Е, само на това ми отговори: мразиш ли майка си?

– Не – отвърна Нина. – Искам да кажа, жалка е, но не я мразя.

– Добре тогава – продължи Олив и едрото й тяло потрепери. – Добре. Като начало е добре.

На Хармън тази сцена винаги щеше да му напомня за деня, в който кълбовидната мълния влезе през прозореца и вършееше из стаята. Защото в атмосферата се усещаше някакво топло електричество, нещо изумително и неземно, докато момичето плачеше, а Дейзи междувременно се обади на майка му по телефона, уговаряйки се с нея да го вземе същия следобед с обещанието, че няма да го прати в болница. Хармън си тръгна заедно с Олив, момичето остана, увито в одеяло на дивана. Той помогна на Олив Китридж да се качи в колата си, после се върна в пристанищната закусвалня и си отиде у дома. Не разказа нищо от това на Бони.

– Донесе ли ми поничка? – попита тя.

– Имаше само с канела. Момчетата да са се обаждали?

Тя поклати глава. 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.