Венецианското биенале на изкуството ежегодно се превръща в дом на най-великите художествени произведения, а тази година Нейтън Съдърланд е поканен да присъства на една от първокласните изложби.

Трагедия връхлита Британския павилион – световно известен изкуствовед e убит върху една от инсталациите. В джоба му откриват картичка на „Юдит обезглавява Олоферн“ от Караваджо. 

Скоро се появяват още три картички със смъртоносни последици. Нейтън се доближава все повече до този, който стои зад тях, докато убиецът не му изпраща картичка с лика на Смъртта, носеща коса...

Филип Гуин Джоунс живее в Италия заедно със съпругата си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта.

Неговите романи с венециански загадки бързо се превръщат в бестселъри.

Представяме ви откъс от „По острието на изкуството“, Филип Гуин Джоунс, издателство Ера.

Нямаше никаква нужда да присъствам следващата сутрин, когато Вани беше поканил Консъдайн за кратък разговор. Обаче изпитвах съжаление към човека и си помислих, че може да съм в състояние да помогна. Беше облечен в същите дрехи, с които го помнех, небръснат, с тъмни кръгове под очите.

– Добро утро, господин Съдърланд.

– Наричай ме Нейтън, моля те. Как си, Пол?

Той поклати глава.

– Не особено добре, както се досещаш. Не съм спал нормално, откакто... е, знаеш. Заспах чак на съмване. – Прозя се. – Нямах време да взема душ и да се обръсна. Чувствам се развалина.

– Едва ли някой ще обърне внимание. Не се притеснявай. Това са просто показания, само толкова.

Бях му намерил адвокат. Фицджералд и аз ги чакахме отвън, внимателно избягвайки да се гледаме в очите. Фицджералд наруши мълчанието първи:

– И сега какво ще последва?

Свих рамене.

– Трудно е да се каже. Но помнете, че той не е арестуван. На практика не е направил нищо лошо. Само разговарят с него.

Фицджералд се разсмя невесело.

– Точно това ме притеснява. – Погледнах го, но не казах нищо. – Хич не е добър в разговорите. И вие го знаете, нали?

– Вижте, вътре с него има адвокат. Има и преводач, така че той ще е напълно наясно какво става.

– Познавате ли ги?

Кимнах.

– Фабрицио, адвокатът, е подходящият човек точно за този вид проблеми. Добър е. Професионалист. Преводачката Ана познавам много добре. Като се има предвид, че вършим горе-долу еднаква работа.

– Може ли да попитам защо вие не я вършите в момента?

Беше мой ред да се разсмея.

– Няма да е коректно. Не че има закон против това. Но ще е малко неудобно. Все едно приемам всеки изпаднал в беда британски гражданин за евентуална бизнес възможност.

– А не е ли така?

Стана ми неприятно.

– Не. Не е.

Замълчахме за няколко минути, после той отново проговори:

– Какво смятате, че ще стане, господин Съдърланд? Наистина.
Въздъхнах.

– Ако бях комарджия, бих казал, че нищо няма да последва. Мисля, че беше трагичен инцидент. Мисля, че задниците на хората, монтирали парапетите, трябва да бъдат наритани здраво. И под това имам предвид затвор. Но не мисля, че нещо от станалото има връзка с господин Консъдайн.

Фицджералд кимна, но лицето му си остана безизразно.

Замълчах за момент, после продължих:

– Но има едно нещо...

Той ме погледна замислен, но не каза нищо.

– „Тържествуващата Юдит“ – продължих аз.

– Коя е тази Юдит?

– „Тържествуващата Юдит“. Оратория от Вивалди.

– Знам какво е. Знам. – Той махна пренебрежително с ръка. – Но какво общо има тя с Пол?

– Ами в портфейл, който смятам, че е негов, беше открито късче хартия с тези думи, изписани отгоре.

– И...?

– Парчето хартия е било откъснато от „Таймс“. Част е от отзива на Гордън Блейк-Хойт.

– Не разбирам. Как полицията се е добрала до неговия портфейл?

Сега направо ме засипваше с въпроси.

– Намерих го на вапоретото. Аз им го предадох.

– Хубава работа. Може да е бил изпуснат от всеки. От всеки.

Вдигнах ръце, за да го успокоя.

– Знам, знам. Само че те може да го сметнат за малко... за малко...

– За малко какво?

– За малко странно. Това е всичко.

Прозвуча жалко дори в моите уши.

Той поклати глава.

– Трябва да внимавате какви ги говорите. Може да си навлечете неприятности, като разправяте подобни неща.

– Вижте, попитахте ме какво мисля и аз...

– Той е британски поданик, изпаднал в неприятна ситуация. Ваше задължение е да му помогнете. Не ви е работа да подхвърляте клевети зад гърба му.

Тъкмо щях да повиша глас, когато вратата се отвори и Пол Консъдайн излезе от стаята, придружен от двама полицаи, адвоката си и преводачката.

Фабрицио се усмихна, шляпна ме по рамото и отмина.

Погледнах Ана с усмивка.

– Кафе?

Тя кимна.

– На ъгъла?

– Чудесно. Дай ми само пет минутки.

Фицджералд прегърна набързо Консъдайн и се опита да го отведе към вратата, но той сграбчи ръката ми. Очите му бяха зачервени.

– Ще ми помогнете ли, господин Съдърланд? – беше всичко, което каза.

– Моля?

– Ще ми помогнеш ли, Нейтън? Моля те?

– Виж, Пол. Не си арестуван. Искат само да говорят с теб. И вероятно това ще е всичко.

Той поклати глава.

– Знаеш ли, много съм уморен. Трудно ми е да мисля правилно, трудно ми е да отговарям на всички тези въпроси.

Поех си дълбоко дъх.

– Ще направя всичко, което мога, Пол. Мога да ти намеря друг адвокат, въпреки че те съветвам да запазиш Фабрицио. Ако искаш да говоря със свещеник или нещо подобно, мога да го свърша, мога да звънна на хора в Обединеното кралство, ако искаш, мога да направя...

– Не особено много всъщност – прекъсна ме Фицджералд.

– Извинете?

– Престанете да се извинявате. Моля ви. – Обърна се към Пол. – Той не може да направи нищо. Той е просто писар. Администратор. – Усмихна ми се.

– Не се обиждайте. – Хвана Пол за лакътя и го поведе към вратата. – Благодаря ви, че присъствахте днес, господин Съдърланд, оценяваме го.

Стоях онемял, потънал в мислите си за около минута. Арогантно дребно копеленце. Как си позволява? После поклатих глава. Вече не е мой проблем. Нека проклетият Люис Фицджералд да оправя кашата. Понякога се чудех защо, по дяволите, върша тази проклета работа.

Излязох на крайбрежния пристан. Бръкнах в джоба на сакото си за тъмните очила и осъзнах, че съм ги забравил вкъщи. Лятото вече напредваше. Все още не беше дошло времето на безмилостните летни жеги, които правеха откритите пространства почти непоносими, но бях уверен, че сакото ми ще лепне неприятно по мен по времето, когато се прибера у дома.