Романът на Вирджиния Улф "Флъш", неиздаван досега в България, вече е на пазара с логото на издателство "Кръг". Книгата е биография на кокер шпаньола, вероятно оставил най-ярка следа в историята... Кученцето на известната английска поетеса Елизабет Барет Браунинг, което тя увековечава неведнъж в дневниците и писмата си. Точно тях Вирджиния Улф използва, за да създаде този литературен експеримент – смесица между реални събития и фантазия. Текстът е поверен в ръцете на голямата българска преводачка Иглика Василева, а цветните илюстрации в изданието са на популярната испанска художничка Ираче Лопес де Мунаин.

През 1933-а Улф пише на свой приятел:  "Бях толкова уморена, след като завърших "Вълните", лежах в градината и четях любовните писма на Браунинг, а образът на кучето ме разсмя, така че не можах да устоя да му вдъхна живот".

Тя създава текста почти на шега. Когато е публикуван в книга обаче резултатът изненадва всички – "Флъш" се радва на толкова голям успех сред читателите, че става една от най-харесваните творби на британската писателка. В наши дни сп. "Гардиън" определя романа като "Истинска кучешка класика!".

Представяме ви откъс:

Из четвърта глава "Уайтчапъл"

„Тази сутрин заедно с Арабел и той беше с нас – пише госпожица Барет. – Взехме файтон до Виър Стрийт, където имахме да свършим някои неща, и той вървеше след нас както обикновено, последва ни и в магазина, в който влязохме, после излязохме, беше буквално в краката ми, когато се качвах във файтона. Обърнах се и извиках: „Флъш!“, Арабел се огледа за него – но от Флъш ни следа! Бил е уловен в онзи момент, дръпнат изпод колелата, разбираш ли?“ Господин Браунинг разбираше много добре. Госпожица Барет бе забравила да му сложи каишката, затова Флъш е бил откраднат. Такъв е бил – през 1846 година – законът на Уимпъл Стрийт и околните квартали.

Вярно, нищо не можеше да се сравнява с външното благосъстояние и сигурност на самата Уимпъл Стрийт. Докъдето можеше да върви инвалид или да трополи инвалидна количка, окото не срещаше друго освен красивата гледка на четириетажни къщи, големи прозорци и махагонови врати. Дори файтон или двуколка по време на следобедната разходка нямаха нужда, стига файтонджията да е благоразумен човек, да излизат от границите на благоприличието и порядъчността. Но ако не си инвалид, ако не притежаваш файтон или двуколка, ако си – както повечето хора – в добро здраве и на крак и обичаш да се разхождаш, тогава би могъл да видиш гледки, да чуеш език, да подушиш миризми на има-няма хвърлей разстояние от Уимпъл Стрийт, които веднага ще събудят съмненията ти относно благоприличието дори на самата Уимпъл Стрийт.

Това е открил господин Томас Биймс, когато горе-долу по същото време му хрумнало да се разходи из Лондон. Бил е изненадан, не, направо шокиран. В Уестминстър се издигали великолепни сгради, ала точно зад тях стърчали порутени колиби, в които човешки същества живеели наблъскани едно до друго над стада от крави – „по двама на площ от седем фута“. Решил, че трябва да уведоми обществеността за видяното. Но как човек да намери думи да опише спалня, в която две или три семейства живеят над краварник, когато в краварника няма никаква вентилация, когато кравите се доят, умъртвяват и изяждат под същата тази спалня? Задача, в която – когато господин Биймс решил да си опита перото – установил, че се нуждае нещо отвътре му казвало, че трябва да опише онова, което видял, докато веднъж следобед се разхождал в една от най-аристократичните енории на Лондон. Навред – огромен риск от коремен тиф. Богатите нямало откъде да знаят какви опасности ги дебнат.

Самият той обаче не бил в състояние да си мълчи след гледките, на които попаднал в Уестминстър, Падингтън и Мерилебън. Например голяма стара къща, чийто предишен собственик бил някакъв известен благородник. Виждали се останки от мраморни рамки на откритите камини. Стаите били облицовани с ламперия, перилата на стълбите били с дърборезба, ала подът навсякъде бил прогнил, по стените се стичали мръсотии; тълпи полуголи мъже и жени били окупирали едновремешните банкетни зали.

Той продължил да обикаля. Ето, предприемчив строител съборил стара семейна къща и на нейно място вдигнал паянтова сграда с евтини, на бърза ръка скалъпени жилища. Покривите им протичали при всеки дъжд, а вятърът духал и през стените. Видял дете, което се навело над жабунясал поток да си налее канче вода, и го попитал дали всички пият от потока. Да, отвърнало то, освен това и дрехите си перат в него, защото хазяинът им пускал вода само два пъти в седмицата. Подобни картини стават още по-необясними, когато човек попада на тях в най-спокойните, заможни и цивилизовани квартали на Лондон – „срещат се и в най-аристократичните енории“.

От задния прозорец на спалнята на госпожица Барет например се виждаше един от най-мизерните коптори на града. Нищетата редом с благосъстоянието. Разбира се, съществуваха и квартали, отдавна превзети от бедняците, които са оставени без какъвто и да било надзор. В Уайтчапъл или пък в триъгълника пустееща земя в края на Тотнъм Корт Роуд немотията, покварата и мизерията пораждаха, развъждаха и поддържаха тая ужасна гмеж в продължение на векове, необезпокоявани от никого.

Сами по себе си старите сгради, скупчени една до друга в Сейнт Джайлс, приличаха на „каторжнически затвор, на столица на сиромашията“. И с право там, където бедните са се струпали на едно място, кварталът се нарича Гълъбарникът. Защото в него човешки същества са се накачулили едно върху друго както гълъбите по покривите, които почерняват от тях.

Само че тук става дума не за покриви, а за цели сгради, които едва ли вече могат да се нарекат така. По-скоро приличат на килии от тухли, пресечени от алеи, по които се стичат всякакви нечистотии. Цял ден по тях се виждат полуголи хора; нощем в човешкия поток се вливат още крадци, просяци и проститутки, които денем упражняват занаята си в Уест Енд. Полицията не можеше да направи нищо. Нито един пешеходец не смееше да стори друго, освен да ускори крачка, докато минава оттам, или, в най-добрия случай, да загатне, както го е направил господин Биймс чрез много цитати, увъртания и евфемизми, че не всичко е както би трябвало да бъде. Можеше да пламне холера и тогава каква полза от уклончивите загатвания.

Но през лятото на 1846 година и от загатванията нямаше помен, затова единственото безопасно поведение за живеещите на Уимпъл Стрийт и околните квартали беше да се придържат стриктно към порядъчната част на квартала и да извеждат кучетата си на каишки. Ако някой забравеше това правило, както бе забравила госпожица Барет, тогава си плащаше, както щеше да си плати и тя. Условията, при които Уимпъл Стрийт и Сейнт Джайлс съжителстваха, бяха добре известни.

Сейнт Джайлс крадеше каквото успее; Уимпъл си плащаше, когато се налага. Затова и Арабел „започна веднага да ме утешава, като ми каза, че без съмнение ще успея да си го върна срещу най-много десет лири“. Смяташе се, че десет лири са горе-долу цената, която господин Тейлър ще поиска за кокер шпаньол. Господин Тейлър беше главатарят на бандата. Щом някоя дама от Уимпъл Стрийт си изгуби кучето, тя отиваше при господин Тейлър; той ù казваше цената и цената се плащаше; в противен случай след няколко дни на Уимпъл Стрийт пристигаше пакет с кафява хартия, в който бяха увити главата и лапите на кучето. Това поне се бе случило с живееща наблизо дама, която се беше опитала да се пазари за цената с господин Тейлър.

Госпожица Барет обаче възнамеряваше да плати. Затова, като се прибра вкъщи, каза на брат си Хенри и още същия следобед той отиде да се срещне с господин Тейлър. Открил го „да пуши пура в стая с картини“ – говореше се, че господин Тейлър печелел цяло състояние от две или три хиляди годишно само от кучетата по Уимпъл Стрийт – и господин Тейлър обещал да обсъдивъпроса с неговото Общество и че кучето ще бъде върнато на следващия ден. Колкото и неприятно да било това, а и обезпокоително – в момент, когато госпожица Барет имаше нужда от всичките си налични пари, – такива бяха неизбежните последици през 1846 година от това да забравиш да сложиш каишката на кучето си.