Доц. д-р Ясен Бориславов е преподавател по история на българската журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Журналист с дългогодишна практика в различни издания. Има траен изследователски интерес към хумористичната периодика и културата на смеха. Автор е на книгите „Естествена история на българския смях“ (2014) и „Българският сатирично-хумористичен периодичен печат между двете световни войни“ (2019). 

Доц. Бориславов, защо карикатурата продължава да дразни окарикатурените?

Такава е нейната природа. Ако не слага на фокус и не хиперболизира нещо дразнещо (събитие, поведение, манталитет) би изменила на природата си, щеше да е просто рисунка. Разбира се, хората са различни и реагират по различен начин. Има герои на политически карикатури, които приемат образите си с усмивка, дори с доза суетно кокетство. За генерал Де Гол се разказва, че канел на обеди френски карикатуристи, за да го видят отблизо и да го рисуват по-добре. По-интелигентните политици обикновено реагират по сходен начин, но не всички влизат в категорията „по-интелигентни“. Ако въпросът е свързан с „Шарли ебдо“ и ислямските фундаменталисти, там нещата са по-сложни, болезнени, а понякога и трагични. 

Как четете поредния сблъсък, в който участват карикатурите на френското издание „Шарли ебдо“?

Като част от процес или по-скоро латентна война, която започна през 2006 г. със скандала около датските карикатуристи и в. „Юландс постен“, а дори и преди това с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и фетвата по адрес на Салман Рушди. Тогава заради 12 рисунки на пророка Мохамед, ако си спомняте, имаше бурни реакции в целия ислямски свят, затворени посолства, опожарени сгради, убити и ранени. Убийството на френските карикатуристи през  януари 2015 г. е част от тази война, а скорошното нападение над френския учител Самюел Пати показва, че тя не е свършила. Карикатурите в случая са само искра, която периодично взривява отдавна заложени бомби в европейските общества.

Проблемът, макар да изглежда пречупен през хумора и смеха заради няколко карикатури, е политически или по-скоро цивилизационен. Възможно ли е реакции и нагласи, които изглеждат абсурдни и невъзможни за едни общности, да бъдат реалност за други? Възможно ли е съжителство? Възможно ли е през XXI век европейската мултикултурна среда да проявява толерантност към хора с морални и цивилизационни стандарти от VII век? Това определено е предизвикателство пред концепцията „мултикулти“ и рано или късно ще трябва да се пренесе в идеологическа, т. е. религиозна плоскост.

Ако отношението към хумора винаги е било знак за нивото на интелигентност на едно обществото, за какво говори надигащата се вълна от недоволство срещу образите на френското издание?

Ако следвам буквално логиката на въпроса, би трябвало да кажа, че говори за оглупяване. Но истината е по-сложна. Съществува една наслагвана през годините инерция, че смехът е нещо по условие хубаво, позитивно, прогресивно, че смеещият се човек е по условие извисен интелектуално и душевно над мрачния агеласт . Но нека не избързваме с раздаването на лесни оценки.  Смехът е деликатна субстанция и специфично комуникационно поле. Той е течност (от лат. Humor - влага) и има свойството да се разтича, понякога в неподозирани и нежелани посоки. Той, според находчивото обяснение на Витгенщайн, прилича на игра, при която двама души си подхвърлят топка. Ако единият няма чувство за хумор и вместо да върне топката, я пъхне в джоба си, играта се разваля. Ако пък извади нож или калашник, играта престава да бъде игра. Някакво ниво на социално сцепление и културна хомогенност е необходимото условие за безпроблемно функциониране на смеха. Точно това може да се окаже взривоопасно изпитание пред глобализацията.

Да научиш “другия” да работи с твоите компютри, да гледа твоите тв програми, да яде твоя чипс е все пак по-лесно, отколкото да го накараш да се смее на твоите шеги. Дали е възможно сближаване на социалните структури в западния и ислямския свят до степен, в която шегата (дори и с пророка Мохамед) да бъде, ако не приемлива, поне безопасна? Отговорът предстои и засега не изглежда оптимистичен. Тук бих добавил, че дългата френска традиция в жанра на карикатурата със сигурност е произвела много по-елегантни и по-остроумни образци от онова, което „Шарли ебдо“ показа, но в случая естетиката няма особено значение. Става дума за бунт срещу образ, при това зареден с непонятна и неприемлива за секуларизираното европейско светоусещане мотивация.

Каква е опасността правото на свобода на изразяване, извоювано по време на Просвещението, да отстъпи пред това да не се обиди непростимо религията на отсрещната страна?

Опасността е реална. Хуморът и сатирата може да се озоват в строго охраняваните зони на политическата коректност. Ако не изцяло, поне що се отнася до определени теми и сюжети. Което би било жалко, би било отстъпление от просвещенските ценности, формирали модерна Европа.

Къде е доброто възпитание в карикатурата? Трябва ли изобщо да има добро възпитание един карикатурист?

Всички карикатуристи, които познавам, са възпитани и деликатни хора. Макар че карикатурите им не винаги са такива. По принцип доброто възпитание е нещо, което заслужава да бъде насърчавано. Дори и у карикатуристите. Но доброто възпитание в никакъв случай не означава ограничаване на свободата на изразяване. Може да има отношение към начина на изразяване.

Карикатурата е специфичен хибриден жанр, тя е едновременно изобразителен и публицистичен жанр. И доколкото е изкуство, като всяко изкуство има нужда от свобода на интерпретацията. Доколкото е публицистика, има нужда от същото. Карикатурата има способността понякога да казва неща, които няма как да се кажат по друг начин. Обикновено това се получава, когато леко (или не много леко) е прекрачена някаква граница. Една благоприлична и благопристойна „положителна“ карикатура със сигурност не би си вършила добре работата. В миналото в. „Стършел“ беше пълен с такива карикатури. На прицел бяха предимно бюрокрацията, еснафщината и никакви политици. Карикатурата е по природа призвана да се взира в опакото на живота и онова, което се вижда там не винаги е благоприлично.

Има ли вътрешни - писани и неписани правила в карикатурата, исторически и етични?

За карикатурата е писано много в теоретичен и практически план. Много художници са оставили свои размишления на тази тема. Българската традиция в тази сфера е свързана с интересни размисли и обобщения от Александър Божинов, Илия Бешков, Райко Алексиев, Чавдар Мутафов и др., но това са текстове, засягащи философско-естетически аспекти на жанра. Не ми е известно да има или да е имало някакъв етичен кодекс, към който професионалните карикатуристи да се придържат. Пък и ми се струва невъзможен. Имало е обаче усилия, при това успешни в определени периоди карикатурата да обслужва пропагандни политически цели. И го е правела много ефективно. Не случайно в. „Стършел“ до 1990 г. беше орган на ЦК на БКП. 

Има ли карикатури, които са предизвикали последствия за авторите им?

Добрата карикатура винаги оставя след себе си потърпевши – било нарисуваният, било рисуващият. Разбира се, събитията около „Шарли ебдо“ са нещо крайно уродливо, но те, както стана дума, са част от по-сложна и болезнена тема. Ако надникнем дори само при българските класици в жанра, ще установим, че Александър Божинов е съден за карикатури както в младите си години, така и в зряла възраст. Той е сред интелектуалците, изправени пред Народния съд за профашистка дейност. На делото Бешков е призован като свидетел. И прокурорът го пита: „Вие, г-н Бешков, като най-големия български карикатурист, какво бихте казали…“ На което Бешков отговаря , че той не е най-големият, най-големият седи е на подсъдимата скамейка. И се разплаква.

Заедно с Божинов в затвора лежи и Александър Добринов, друг известен карикатурист от миналото, а също и Камен Каменов. Борис Димовски седи години наред без работа заради един глупав подпис, оформен като свинска опашка. Тодор Цонев прекарва месеци в ареста заради карикатури на Тодор Живков, които при това е рисувал за себе си и не е предлагал за публикация. Със сигурност изброяването може да продължи. Парадоксалното е, че тези хора са преследвани заради това, че са упражнявали съвестно професията си. Мисля, че би било справедливо карикатуристите да получават функционален имунитет, какъвто имат депутатите и магистратите, т. е. да не може да бъдат съдени за карикатури.

Какво е бъдещето на карикатурата?

Светът, в който живеем, не е съвършен и точно това го прави жив и интересен. Съвършените неща са свършени, в тях няма живот. От грапавините на нашия живот се храни смехът, те дават хляб и на карикатурата. „Смехът, както твърди св. Йоан Златоуст, е вложен в душата на човека, за да може душата да отдъхва, а не да бъде изплискана.“ Докато човекът има душа, която иска да отдъхва, за да не бъде изплискана, ще има и карикатура.