След десет години на безгрижно детство Луси отново се сблъсква със смъртта. Малката общност, в която живее, едва е стъпила на краката си, но сега е връхлетяна от безмилостна болест. Твърдо решена да намери по-добър живот за момичето, което отдавна е приела за своя дъщеря, Лин решава двете да поемат на път към Западния бряг. Водени от вярата, че някъде ги чака по-добър живот, те преодоляват немислими изпитания в един немислим свят, изпълнен с ужаси и страдание. Лин и Луси ще трябва да се преборят със страха и да преоткрият приятелството и надеждата.

Минди Макгинис се завръща с продължение на дебютния си роман „Нито капка вода“, за да ни поведе  на епично пътуване в дистопичното бъдеще, където безводието, болестите и суровата природа често предизвикват най-лошото у хората, но понякога – и най-доброто. Една вълнуваща история за вечното търсене на мира със себе си и със света.

Клуб Z публикува откъс от "В шепа прах" на Минди Макгинис (изд. "Прозорец")

Вцепеняващият ефект на алкохола явно беше обхванал целия ѝ мозък: другояче не можеше да се обясни хладнокръвието и спокойствието, с които Луси приготви една раница само с най-важните си вещи. Ръката ѝ се поколеба над Червения куч – плюшеното животинче, подарено ѝ от Лин като първи знак, че сърцето ѝ е омекнало за малкото момиченце, което бе приютила в дома си.
– Може би не бива – каза пресипнал глас от вратата.
Луси се обърна и видя Стебс.
– Той е бил на Лин, когато е била малка – възрази тя, като притисна Червения куч до гърдите си. – Не мога да го оставя.
Стебс влезе в стаята и внимателно взе кученцето от ръцете ѝ. Взря се в черните мънистени очички и като че ли видя там нещо повече от плюшена играчка. После се покашля.
– Защо не го оставиш при мен? Ще ти го пазя.
Луси кимна, макар да знаеше, че това е от онези напразни обещания, които се дават на децата, за да ги успокоят.
– Да, добре – промълви тя и избърса сълзите, които се стичаха от крайчетата на очите ѝ.
– Ела, моето момиче – каза той и я притисна в обятията си, та да може тя за последно да поплаче в ръцете му, вдишвайки силния му мирис, дъхащ на гора и вода.

Лин гледаше мрачно и замислено рафтовете с пречистена вода в мазето. Когато чу стъпките на Луси, вдигна очи към нея.
– Готова ли си?
– Да, оправих багажа си.
– Не е същото. – Погледът ѝ се върна към шишетата. – Проблемът с водата – каза тя сякаш на себе си, – е, че тежи адски много.
И двете добре бяха научили този урок след дългите години мъкнене на кофи от езерото, с които пълнеха резервоарите в хамбара.
– Така е – съгласи се Луси.
– Не можем да носим достатъчно, за да изкараме дълго. Но не можем и да разчитаме, че водата, която ще намираме по пътя, ще бъде годна за пиене. Ако въобще някой ни допусне до нея…
Тя замълча. Затруднението беше очевидно.
– Да взема ли магическите си багети?

С помощта на раздвоената си пръчка Луси беше намерила вода за много семейства в общността, но винаги го правеше тайно и приписваше откритието на Стебс. Тази ѝ дарба беше едновременно благословия и проклятие. Тя можеше да спасява животи или да бъде доживотен белег за човека като ценност в една общност, в която парите вече нямаха значение. Онези, които умееха да намират вода, винаги работеха тайно, защото се бояха, че умението им може да им донесе окови и безпощаден господар.

– Вземи ги – реши Лин. – Не съм доживяла досега, за да умра от жажда по пътя.
– Глупаво би било да ги оставим – съгласи се Луси.
– Глупаво би било да ги използваме. Взимаме ги само за краен случай. Запомни го.

Луси кимна и приседна на стъпалата, загледана в Лин, която не можеше да се откъсне от водата. Тя погали шишета с пръсти и въздъхна.
– Сбогуваш ли се? – подкачи я Луси.
– С кого другиго да се сбогувам, освен със Стебс и Вера? – печално се усмихна Лин.
– Има и други хора, които те харесват, но ти не им позволяваш.
Лин нарами собствената си раница.
– Май моментът не е подходящ да започвам – отвърна дрезгаво Лин. – Ти сбогува ли се?
– Да – едва изрече Луси с буцата, заседнала в гърлото ѝ.
Лин я погледна изпитателно.
– Ако не си го направила както трябва, давай пак!
– Нали не мислиш, че някога ще се върнем тук?
– Това няма значение. Оставяме след себе си една стара жена и сакат мъж насред вълна от епидемия. На ръцете им висят куп безпомощни деца, а половината възрастни наоколо нямат по четири работещи крайника. Ще се сбогуваш и ще го направиш, както трябва, защото или ние ще загинем, или те.

Луси кимна, но когато се опита да каже нещо, гласът ѝ бе сподавен от емоцията. Години наред езерото и семейството ѝ бяха нейният свят, бавно изпъстрящ се с нови лица на хора, потърсили сигурност в тяхната общност. Животът ѝ беше начертан: мъж, дом, кладенец, деца. Сега всичко това беше разрушено от невидим враг, срещу когото не можеше да се бори.

– Ами ако… ако наистина съм аз, Лин? Ако всички тези деца и възрастни са умрели и осакатели по моя вина?
Лин мигом коленичи пред нея и стисна толкова здраво лицето ѝ в шепи, че кожата ѝ се опъна.
– Чуй ме добре! Аз те познавам, разбираш ли? Знам какво има под кожата ти, под костите и в кръвта ти, и знам, че ти никога не би могла да нав­редиш на някого. Знам го със сигурност, с такава сигурност, с каквато знам, че слънцето ще изгрее утре пак там, където е изгряло днес. Чуваш ли?
– Чувам – промълви Луси.

Щом Лин, която не вярваше в нищо, вярваше в нея, нищо повече не ѝ бе нужно.
Лин пусна лицето ѝ и приглади късите руси кичури назад от челото ѝ.
– Ако искаш да кажеш нещо на Картър, той е още при Вера и Стебс.
Луси не можеше да повярва.
– Наистина ли?
– Не бива да те пращам там, но знам какво означава да нямаш шанс да се сбогуваш. Но стой далеч от него, колкото и да ти е трудно.
– Добре – кимна сериозно Луси, обзета от странна смесица от възбуда и страх. Искаше да види Картър, толкова силно жадуваше за това, че коремът ѝ сякаш падна в коленете, а сърцето скочи в гърлото ѝ. Ала вълнението ѝ беше помрачено от тъга, от съзнанието, че каквото и да си кажат, това ще бъдат последните им думи.
– Върви – каза Лин, обърнала гръб на шишетата с вода. – Върни се до час. Тръгваме веднага щом съмне.