Нека си представим, че наградата Оскар за най-добър филм бе давана на най-харесваната творба. В такъв случай, тазгодишният победител ще е "Пълно ускорение" (на английски - "Ford v Ferrari").

Това не означава, че е универсално обожаван или че тези, които имат критики, грешат. Въпреки всичко, той би спечелил.

Състезателният филм на Джеймс Манголд получи А+ от аудиторията на CinemaScore, а в Rotten Tomatoes наблюдаваме необичайна ситуация - широката публика го харесва повече отколкото критиците (98 срещу 92 процента). Хората харесват "Пълно ускорение", като за това има основателни причини.

Първата е невероятното представяне на Крисчън Бейл. Той се превъплъщава в Кен Майлс, британец, до такава степен вманиачен по автомобилите, че да го съжалява човек.

Акцентът му е смесица от йоркширски, отчасти ланкаширски, но почти напълно отсъства бруми (използван от жители в района на Бирмингам), въпреки че истинският Майлс е роден в Сътън Колдфийлд (град от района на Бирмингам). Причината за това е много проста - да има комичен ефект.

Ексцентричният интензитет на Майлс напомня на "Боецът" Дики Еклънд - ролята, с която Бейл спечели Оскар.

Историята на "Пълно ускорение" е великолепна. Тя е брилянтно композирана версия на съперничеството между "Форд" и "Ферари" от средата на 60-те. 

В първия акт нашите изолирани протагонисти Майлс и ветеранът състезател Карол Шелби (Мат Деймън) преодоляват предизвикателство с ниски залози.

След това приятелите са подложени на много по-тежко изпитание - да помогнат на "Форд" да измести "Ферари" от трона. Майлс има таланта да се справи с предизвикателството, но се скарва "костюмарите" на компанията и е изгонен.

Шелби успява да договори завръщането му в момент, който настъпва точно по средата на филма. Финалният акт представлява голямото състезание в "Льо Ман". Кулминацията му е на път да разочарова, но завършва по наистина удовлетворяващ начин, който не сте очаквали.

Ако всичко това ви се струва твърде "по учебник", тогава ще бъдете прави, но именно това харесват хората. Същото важи и за централните взаимоотношения във филма, които напомнят на химията между Ригс и Мъртоу от "Смъртоносно оръжие". 

Майлс е проблемният талант, а Шелби е този, на когото му е писнало от всичко. Сходствата се усилват допълнително от битката по средата на филма, включваща капак за кошче, няколко консервни кутии и пакетче нарязан хляб.

Конвенционална структура, която е ефективно представена. Главните герои са достатъчно добре изобразени, за да изглеждат истински и никога не се отклоняват твърде далеч от познатото.

Вторични герои, които изпълняват ролята си (съпругата на Майлс, Моли, която винаги подкрепя мъжа си; синът му Питър, който го идолизира).

Това е история, която е разказана милиони пъти. Но за да бъде представена толкова изящно, само по себе си е художествено постижение, което не бива да се отхвърля с лекота.

"Пълно ускорение" разполага и със страхотен бонус в арсенала си. Това е носталгияга. Както при "Имало едно време в Холивуд" - "Пълно ускорение" е ода за 60-те години и по-точно за Калифорния от онова време.

Докато филмът на Тарантино е влюбен във филмовия бизнес, знаменитостите и холивудските хълмове, "Пълно ускорение" е изкушен от по-достъпни мечти.

Майлс, ветеран от Втората световна война, е дошъл на Западното крайбрежие, за да търси нов живот и благодарение на талантите си, успява да се наложи. Шелби е стоик, мълчалив представител на най-великото поколение, който остава верен на ценностите си.

Въпреки задушаващите пипала на корпоративния свят, двамата постигат успех. Зрителите може да възприемат живота си под различна светлина, след като изгледат филма.

"Пълно ускорение" е свят на свободи и възможности. В него също така липсват последиците - фокусираме се върху оборотите на двигателя, вместо върху съдържанието на ауспуха (Майлс и Шелби напомнят много на Джеръми Кларксън и Джеймс Мей от "Топ Гиър"). 

Това е консервативен свят, а не прогресивен. Той няма нищо общо с нашата реалност. Може да не ви е убягнало, че много хора намират подобни неща за привлекателни.

Анализът на Пол Макинес е публикуван в "Гардиън", откъдето го препечатваме.