Френската певица Изабел Женевиев Мари Ан Гал, известна като Франс Гал – един от най-въздействащите секссимволи на 60-те и 70-те, ярка персона в музикалния стил йе-йе и съпътстващата го попкултура (редом с нашата Силви Вартанян). Родена е на 9 октомври 1947 г. в Париж, баща ѝ Робер Гал бил текстописец за Едит Пиаф и Шарл Азнавур, малката Изабел израства в музикална среда, често придружава татко си зад кулисите на зала „Олимпия“.

Американците я наричат „little french doll”, “малка френска кукла“, от днешна гледна точка едно сексистко и неособено ласкаво прозвище, което обаче в ония времена се асоциира преди всичко със следвоенното желание за безгрижен живот, за разкрепостеност, свобода, любов и рокендрол. Прозвището тръгва от хита ѝ „Poupée de cire, poupée de son“, с който печели „Евровизия“ през 1965 г. в Неапол. Спиращата дъха блондинка представя Люксембург на конкурса и изпълнява песента за восъчната кукла заедно с нейния автор, Серж Генсбур.

Милиони зрители из Европа са покорени от чара на френското миньонче в минижуп и ботуши. „Poupée de cire“, за която Генсбур се вдъхновил от Соната за пиано №1 на Бетовен, жъне огромен комерсиален успех: за първите четири месеца след Неапол са продадени половин милион сингли, а по Гал полудяват на всички континенти, чак до Япония и Сингапур. Гал записва версии на парчето и на немски, италиански, японски.

 

 

Легендарният Генсбур – с фасон на препатил перверзник, ама пък с исполински талант – създава за нея редица запомнящи се хитове: „Les sucettes”, “Nous ne sommes pas des anges“, „Baby Pop” и др.

В Америка Уолт Дисни я видял по някаква телевизионна програма и веднага я пожелал в свой филм. Твърди се, че ѝ предложил роля в мюзикъла „Алиса в страната на чудесата“ и Гал дори се съгласила, но смъртта на кино магната през декември 1966-а осуетила проекта.

От 1966 до 1972 г. Франс Гал живее и работи във ФРГ. В Германия предизвиква фурор; мисля си дори, че ако има подредба по заслуги за германско-френското помирение след Втората световна – и задействаното от него благоденствие на Стария континент – то на прелестното французойче се пада много, ама много горно място. При всички случаи по-горно от това на политиците, да ме прощават Кон-Бендит и конбендитовци. Източно от Рейн тя записва шлагери като „Zwei Apfelsinen im Haar“, „Der Computer Nr. 3“, “Wir sind keine Engel“ (това е немският вариант на генсбуровата „Nous ne sommes pas des anges“) и много други.

От тия години датира и една весела мелодия, която идеално може да пасне за химн на германско-френския мотор на Европата - „Ein bißchen Goethe, ein bißchen Bonaparte“ (1969). Сиреч какъв бил идеалният, според нея, мъж? Ами малко Гьоте, малко Бонапарт. Съвсем помирително, баш по европейски, че и вярно, не ли?

 

 

Макар че Гал не пази много хубави спомени от алеманския си период: по-късно споделя, че германските ѝ години били доста мъчни, тъй като заради голямата си популярност и постоянни ангажименти не могла да изживее нормална и пълноценна младост.

Как да не хлътнат – и французи, и германци, и японци, и кой ли не – по нея? Да не забравяме, че тогава няма ни фотошоп, ни компютърна обработка на изображения. Нито път синтезирани звуци, дигитални амалгами на гласове и други гяволии на днешната фейковост. Nature pure. Както Господ я е изваял. А при нея не се е скъпил с длетото и четката.

През 70-те животът ѝ е белязан от друг свръхталант – певеца и композитора Мишел Берже. През 1973 г. Гал чула негова песен по радиото, докато шофирала, и останала толкова впечатлена, че отбила край пътя. Запознанството с Берже идва в особен момент за певицата: тя копнее да скъса с досегашния си имидж на „момиченце“ и „кукличка“, иска най-сетне да бъде възприемана като жена, стига с детинското излъчване. По-късно признава, че ако не е бил той – и песните му за нея – въобще би спряла да пее. В 1974-а двамата създават „Mon Fils Rira Du Rock'n Roll“.

 

 

В това сътрудничество няма как да не припламне нещо повече, големият огън е програмиран. Двамата сякаш са предопределени един за друг – рошавият Мишел на пианото, а на него подпряла лакти бледата Франс, вече с обаянието на една успокоена, притихнала хубост.

 

 

Двамата се женят през 1976 г. в Париж, раждат им се две деца (Полин Изабел и Рафаел Мишел). Ала се развихря жестоката съдба. Скоро след раждането на момиченцето Полин става ясно, че е болно от муковисцидоза, тежко и нелечимо наследствено заболяване. Франс и Мишел напасват живота си спрямо нуждите на малката. Държат да не се шуми около състоянието на Полин, битката с коварната болест остава в общи линии тайна за обществеността.

Мишел Берже сътворява за любимата си едни от най-прочувствените неща, изпяти на френски в това сбъркано столетие. Например „La déclaration d'amour“ (1974).

 

 

Пак негова творба е големият хит на Франс Гал от края на 80-те, „Ella, elle l'a“ (1987). Разбивач на чартовете в Европа, Америка и Азия. Песен в почит към гранд дамата на джаза Ела Фицджералд, но и протест срещу расизма. Няма как да не сте я чували, и тъдява беше доста популярна.

 

 

Мишел Берже умира от инфаркт през август 1992 г. едва на 42 години. На следващата година Франс Гал се разболява от рак. През 1997 г. дъщеря ѝ Полин си отива от тоя свят 19-годишна, муковисцидозата е неумолима. Проклятието на красотата?

Франс Гал се бори дълго с рака. Почина на днешния ден преди две години, 7 януари 2018.

Текстът на автора е от профила му във фейсбук. Публикуваме го с негово разрешение.