29 години след обединението на Германия страната продължава да е разделена на две. Това показва последното проучване на отношението на източните и западните германци едни към други. Оказва се, че през 2019 година 95% от хората от някогашната ГДР са посещавали западните провинции, но само един от всеки петима западногерманци е ходил на Изток. Ако изобщо някой се премести да живее и работи от Западна Германия към Източна, в почти 100% от случаите става дума само за Берлин.

Германците продължават да плащат данък „Солидарност“, с който се финансира изграждането на инфраструктура и изравняването на стандарта между двете части на Германия. Източногерманците все още се оплакват, че ги смятат за граждани втора категория, а западногерманците ги обвиняват в расизъм и нежелание сами да се погрижат за живота си. Факт е, че към ГДР за последните 29 години от западните към източните провинции са пратени милиарди, пенсиите на източногерманците бяха почти изравнение с тези на западногерманците, доходът е незначително по-нисък, но пък БВП на територията на някогашната ГДР дори и след толкова време продължава да не е по-висок от този на съседна Чехия, например, която се справи с прехода без помощта на богата посестрима.

Днес в Германия живеят почти 18 милиона души, които са родени след обединението или са дошли във вече обединена Германия и нямат никаква представа какъв е бил животът в страна, разделена от стена.

Някои от най-интересните факти за живота в ГДР обаче бяха основна тема в медиите през изминалата седмица, като най-голямото откритие за западногерманците бе, че всъщност в ГДР е имало банани, макар и не по всяко време на годината. Години наред западните се подиграваха на източните, че бъркат банан с краставица. Всъщност ГДР получава тонове банани от ФРГ срещу политически затворници. През 80-те години на миналия век започва срамната търговия на ЩАЗИ – ГДР предава политическите затворници на ФРГ срещу валута и банани.

ЩАЗИ е всесилна, почти всеки втори гедереец работи за нея, често агенти се оказват дори собствената съпруга, съседът, майката... Днес запазените архиви на ЩАЗИ имат 111 километра дължина. Те бяха подпалени в хаоса около бутането на стената, но гражданите се втурнаха да ги спасяват и успяха да загасят пламъците. Намерени бяха стотици чували с нарязани на ленти документи, които после години наред бяха сглобявани, за да не се прикрие нито едно престъпление. 39 милиона картончета на агенти , 1,75 милиона снимки, 2800 видеозаписи и 28400 ролки с магнетофонни записи се съдържат още в архивите.

И до сега всеки, който иска, може да провери досието си. Закон за лустрацията влезе в сила веднага – хора, сътрудничели на ЩАЗИ, не могат да заемат висши държавни и политически постове.

Това, което западняците не знаят за живота на хората в ГДР, са детайлите около ежедневието им извън преследването и терора на тайната полиция и режима на соцпартията.

И източногерманците, като всички свои братя по съдба в соцблока, живеят предимно в панелни блокове. Собствена градинка с малка виличка могат да имат в предградието – така наречените „дачи“ съществуват и до ден днешен. Това са съвсем малки градински парцели с барачки, в които нямаш право да живееш, но можеш да преспиш уикенда. 2,6 милиона вилички все още продължават да съществуват в източните квартали на Берлин и в източните провинции.

Също като в НРБ и в ГДР има 100-процентова заетост, макар и не всеки работещ да има конкретна работа всъщност. Който не ходи на работа, отива в затвора. Много позиции са заемани от хора, които не са обучени за тях, но заетостта е по-важна от продуктивността. В резултат на това сумата, която плати ФРГ за възстановяване на фалиралата икономика на ГДР и изравняването й с нейната, е цифра с 12 нули.

Само всяко второ домакинство в ГДР притежава цветен телевизор през 1989 г. Телефоните също са дефицитна стока – само 9% от източногерманците притежават телефон у дома си. За сравнение пък в Западна Германия цветен телевизор имат 94% от домакинствата, 98% имат телефон.

Онези, които имат телевизор в ГДР, се радват най-много на телевизионния готвач Курт Друмер. Над 25 години той показва как домакинята да се справя с дефицита в ГДР и въпреки това да приготвя хубави ястия. Предаването спира по молба на самия Друмер, когато се оказва, че вече дори няма подправки, с които да готви по телевизията.

Най-разпространеното хоби в ГДР е събирането на марки. Всъщност то друго няма. Съюзът на филателистите е и най-големият в страната, има над 70 000 членове.

Раздялата на Германия на две за почти половин век предизвиква дори езиково разделение. Най-видимо е то в прекъснатия от Стената Берлин. Появяват се думи, които на Запад не означават нищо. Например „асфалтен балон“ за трабанта или „брошката на проститутката“ за часовника на Александерплац. След обединението тези думи отново изчезват, като оцелява само неколцина, а една-единствена се приема и от западняците и тя всъщност е български соцдиалект. Бройлер вместо пиле е заемка от българския соцречник и днес се употребява в цяла Германия.

За споменатия вече асфалтов балон – трабантите, средният източногерманец чака по 15 години. В резултат на този дефицит преди 1989 година един трабант втора ръка струва толкова, колкото на Запад едно ново БМВ.

Най-разпространените имена в ГДР далеч не са Илич и Ерих (Хонекер), както вярват западняците. Всъщност, ако срещнете някоя Манди или някой Рене, родени преди 1989 година, те със сигурност са източногерманци. Това са и най-разпространените имена от началото на 70-те до края на 80-те в ГДР.

Това, което източногерманците могат да си позволят повече от западняците по онова време, е хапването на ресторант. Цените са допустими и за хора с нисък бюджет, докато на Запад излизането на ресторант е по-скоро само на празник. Често обаче храната в заведението е шницел с кисело зеле или варен вурст. Познатият и у нас хотдог е подобрен по социалистически в ГДР – варен кренвирш се топи в разреден с гореща вода кетчуп и тогава се слага в хлебчето. Днес така нареченият „кетвурст“ се смята за типично берлинско ядене, макар че е изместен по популярност от дюнера.

Гедеерейците също така са известни и като къмпингари. До 80-те години много предприятия не пускат по едно и също време в отпуска съпрузи, особено, ако целта на почивката е братската чужбина. За да се предотврати бягството на гедерейци на Запад, в България например, ЩАЗИ праща свои „туроператори“, които се грижат за това екскурзиантите да нямат никакъв контакт най-вече със западногермански туристи. Въпреки това опитите за бягство не спират. България е смятана за по южняшки немарлива към контрола на границата си и затова много източногерманци се опитват да избягат по море или по суша към Турция. Немарливостта обаче се оказва фатална заблуда.

339 души от ГДР са застреляни при опит да пресекат българската граница, като повечето са заравяни директно на място, а семействата им получават само кратка телеграма за смъртта на близките си. Регистрирани са около 2000 опита за бягство, само 500 успешни. Над 1000 са арестувани и лежат или в български затвори, или биват предадени на ГДР. Тази глава от историята на НРБ все още продължава да е пълна с неясноти и неизвестни периоди, тъй като България не сътрудничи охотно на германски историци, опитващи се да съберат всички факти около смъртта по границата, разделяща Германия. Подобрение в това сътрудничество има едва след влизането на България в ЕС, но все още липсват цели пет години от архивите, които интересуват германските историци. Има данни само за случилото се до 1985 година.