След 1945 г. Британия и Италия изглеждаха напълно различни. И двете бяха важни европейски сили. И двете бяха сред най-развитите световни икономики.

Дори и днес Великобритания и Италия са сред избраната група от икономически мощни нации, чиито лидери ще се съберат в Биариц през този уикенд за срещата на Г-7.

Дотук свършват приликите между двете страни в миналото. В политиката Великобритания бе прочута със стабилността си, докато Италия - точно обратното. Британските правителства бяха устойчиви, докато италианските слаби и краткотрайни.

Във Великобритания лявото бе издигнато от индустриалните профсъюзи, докато Италия притежаваше най-голямата и най-модерната комунистическа партия в Запада. Когато Великобритания се поглеждаше в огледалото, тя виждаше въплъщението на порядъчността и практичността, докато Италия често бе синоним на престъпността и корупцията.

Докато Великобритания поддържаше автономността си като отказа да се присъедини към еврозоната, Италия ентусиазирано възприе позицията си в горния ешалон на ЕС.

Днес политическото сравнение не се отбелязва чрез дивергенция, а чрез все по-увеличаваща се конвергенция - Великобритания все повече прилича на Италия.

Великобритания става по-трудно управляема и полага по-малко усилия да реагира на основните си икономически, социални и политически проблеми. Вместо това, също като Италия - Великобритания изглежда се насочва постепенно към дясното под водачеството на умели популисти, които политическите институции не могат да контролират.

Разпадът на управляващата коалиция в Италия тази седмица не е събитие, на пръв поглед, което да събужда асоциации с Великобритания. И двете партии бяха наскоро създадени, за разлика от вековната Консервативна партия.

Дясната "Лига" е последната версия на старата антиимигрантска "Лига Норд", която бе създадена през 1991 г., докато Движение "Пет звезди" - през 2009 г.

Въпреки това разделението, което доведе до краха на коалицията и оставката на премиера Джузепе Конте във вторник, напомня много на вътрешните борби в Консервативната партия.

Също като Тереза Мей, Конте бе принуден да напусне, защото "Лига", под водачеството на Матео Салвини, смята, че може да победи самостоятелно на предсрочни избори. Именно тази увереност дава криле и на Борис Джонсън.

Комбинацията на Салвини от антиимигрантско самохвалство, враждебност спрямо ЕС и конкретно Германия, както и готовността му да увеличава дефицита и намерението да намалява данъците, ако бъде избран, напомнят на отношението на Прити Пател към имиграцията, подхода на Джонсън спрямо споразумението за напускане на Съюза и фискалната либералност на правителството.

Това не означава, че Великобритания и Италия следват един и същи политически ритъм. Но ако Ангела Меркел трябва да номинира двамата най-нежелани лидери на държави членки от ЕС, тя ще посочи Джонсън и Салвини, дори пред унгарския премиер Виктор Орбан.

Италианските и британските популистки лидери, предизвиквани от администрацията на Доналд Тръмп, символизират предизвикателство срещу традиционната политика въобще. Доскоро срещата между британски премиер и германски канцлер бе ритуал, който потвърждаваше стабилността.

Това вече е история. Посещението на Джонсън в Берлин тази сряда бе най-дестабилизиращата Англо-Германска среща от визитата в Мюнхен през 1938 г.

Изморително е да се добави изразът "с изключение на Италия" към всяко едно обобщение на Европа, както веднъж спомена историкът АДП Тейлър. Според него това трябваше да се подразбира. Много от нас израснаха с това отношение спрямо Италия. По-готина, но много по-корумпирана, тя следваше своя уникален маршрут през европейската модерност.

За голяма част от поствоенната ера този модел на възприемане на Италия бе логичен. В сравнение с Франция и Великобритания, Италия бе разпадаща се страна. Властта бе концентрирана в градовете и регионите, където думата на Рим не важеше.

Докато гражданите на повечето държави от Европа се опитват да спазват законите, да си плащат данъците и да помагат на бедните, много италианци си избираха кои правила да следват, шегуваха се със заплащането на данъците и често бяха крайно враждебни към по-бедния Юг, каквото е отношението на Салвини днес спрямо африканските и арабските мигранти.

За известен период от време се вярваше, че по-скоро Италия ще заприлича на Великобритания и ще придобие навиците на либералните демокрации от ЕС.

Но това не се случи. Уникалността на Италия днес е много по-отчетлива.

С Джонсън на власт Великобритания също прокарва свой собствен път. Гърция (след свалянето на правителството на "Сириза"), Италия и Великобритания представляват най-директната заплаха пред ЕС.

Паралелите между Великобритания и Италия са налице, но не бива да се преекспонира с тях. Все още са налични фундаментални различия между двете нации. Но все по-дясната им траектория, фокусът върху десните избиратели вместо центристите и овладяването на "черното изкуство" на политическите кампании в дигиталната епоха израстват от една и съща почва.

Италия и Великобритания, от немислимо политическо дуо, се превърнаха в ужасните близнаци на Европа.

Анализът на Мартин Кетъл е публикуван в "Гардиън", откъдето го препечатваме.