Бюджетът за отбрана на Вашингтон е по-голям от бюджетите на Китай, Саудитска Арабия, Русия, Обединеното кралство, Индия, Франция и Япония взети заедно. Нещо повече, много от войниците в тази огромна армия са позиционирани извън родината.

Армията на САЩ поддържа повече от 800 бази в чужди държави, повече от всяка една друга страна по света. Някои от тях бяха наследени от бившите европейски империи като Испания и Великобритания. Други бяха спечелени от войните, в които Щатите участваха. Други бяха осигурени чрез преговори с приятелски настроени правителства.

Глобалното военно присъствие обикновено се обяснява по следния начин: мирни демократични държави, които не желаят да се заплашват помежду си, са се отказали да решават проблемите си чрез насилие. Те повече не желаят да поддържат страховити армии. Вместо това Америка доброжелателно им осигурява сигурността, като така съхранява баланса на глобалната икономика и световния ред.

Често по този начин се обяснява относително мирния период за Европа след 1945 г. Вярва се, че европейската култура, която преди е била изключително войнствена, се е променила след Втората световна война. Бившите империи са подкрепили установяването на нови институции като Европейския съюз и НАТО, чрез които се предотвратява избухването на нова война. Мирът през последните 75 години е поддържан чрез спомена за унищожението в средата на века и създаването на нови политически институции.

Ако това обяснение беше вярно, тогава защо САЩ субсидира сигурността на Европа. Както американският президент Доналд Тръмп сподели на съюзниците на НАТО:

"Те не си плащат дължимото".

Същевременно много от левите политици в Щатите настояват да се намали бюджета на армията и средствата да се инвестират за вътрешни нужди. Въпреки че много от представителите на дясното и лявото се противопоставят на увеличението на американското военно присъствие и разходите, основоположният наратив остава и неговите допускания продължават да бъдат непроверени.

Но те грешат за историята на следвоенния европейски мир. Също така не разбират геополитическите динамики, които или приближават страните към война, или към мирно съжителство. Не става въпрос за създаването на нови институции или за колективната военна памет. Европейският мир има по-просто обяснение: ефективното разоръжаване и разширяването на американската сфера на влияние.

Тук отсъства взаимноизгодна финансова динамика, в която германските военни разходи могат да бъдат заменени с американското присъствие. Не е съвпадение, че една трета от американските войници, изпратени между 1950 и 2000 г., са позиционирани в Германия - около 10 милиона американци.

Ако елитите и обществото искат да разберат защо Европа е толкова спокойна през последните седем десетилетия, те трябва да се се поинтересуват по какъв начин разоръжаването и американската сфера на влияние допринесоха за мира.

Европейските страни днес до голяма степен не са в състояние да предприемат едностранни военни действия. Също така Америка действа като гарант на сигурността на Европа, като последен и в определени случаи ядрен вариант. НАТО настоява държавите членки (без Америка) да специализират армиите си. Обединеното кралство и Франция дори са обсъждали споделянето на самолетоносачи.

Обявените причини са ограниченията на бюджета и "оперативната съвместимост". Те обаче не обясняват напълно необходимостта от специализиране на армиите. Ограничените бюджети единствено призовават дадена страна да специализира армията си, когато целта е да се ограничат възможностите, които са дублирани между нея и съюзник. Специализираната армия е субект без необходимите способи за независимо военно действие.

С призивите си НАТО се надява да ги направи по-зависими една от друга и в крайна сметка - към САЩ.

По време на Суецката криза през 1956 г. правителството на Египет национализира Суецкия канал. Великобритания, Франция и Израел нахлуват в страната. Вместо да подкрепи съюзниците си Съединените щати застават на страната на врага си - Съветския съюз. Те подлагат нарушителите на дипломатически и финансов натиск докато не се оттеглят.

Когато това се случва, три страни остават унижени, най-вече Обединеното кралство. Суецката криза може да бъде определяна като последния пирон в ковчега на Британската империя - демонстрира, че дори при наличието на независими военни възможности, Великобритания не би могла да действа против волята на САЩ.

Франция се опита да се освободи от американското влияние и успя за известно време. Дори и тя обаче накрая се завърна в топлата прегръдка на "Чичо Сам".

Френският президент Шарл дьо Гол бе талантлив лидер, който се опита да поддържа статуса на Франция като независима световна сила срещу нарастването на американското и съветското влияние.

Той се завръща в голямата политика през 1958 г., скоро след Суецката криза, и демонстрира, че Великобритания е подвластна на Америка. Той подема няколко инициативи, с които се опитва да разшири влиянието на Франция, като освен всичко я изключва от НАТО. 

През 1967 г. дьо Гол затваря 12 военни военни бази на САЩ във Франция. Въпреки че опитите му се провалиха в дългосрочен план (Франция изцяло възстанови членството си в НАТО през 2009 г.) страната все още поддържа ефективните способи, с които може да едностранно да се намеси в Западна Африка, частица от бившата колониална империя. До днес Франция е единствената голяма страна в Западна Европа без американско военно присъствие.

Приказките за руската геополитика също полират общия наратив за европейския мир. Въпреки че страната има много по-различна политическа история след Втората световна война от повечето европейски държави, тя понесе тежки щети в т.нар "Велика отечествена война" - сравними в относителен план единствено с Полша и вероятно Германия.

Споменът за тази разруха подклажда националистичния милитаризъм, вместо да култивира усещатането за "никога отново" или желанието за по-добра политическата интеграция в Европа. Москва поддържа статуса си отвъд американската сфера на влияние.

Путин се гордее с възможността си да действа независимо и в полза на това, което определя за интересите на руската сигурност.

Вашингтон е разпрострял военната си доминация по целия свят. Така той защитава икономическите и идеологическите си интереси на международната сцена. Много малко са държавите като Китай и Русия, които са способни на едностранни военни действия. 

Повечето страни в американската сфера на влияние гледат на Щатите като гарант за сигурността им. По този начин те на практика се разоръжават и стават неспособни да предприемат независими военни действия.

Така се задържа избухването на регионални конфликти. Мирът е нормата в Европа днес. Терминът "замразен конфликт" често се използва, за да се опише руската стратегия при позиционирането на военни части в държави като Молдова и Грузия, за да "замрази" напрежението.

Но Америка усъвършенства тази стратегия преди десетилетия - Великобритания и Франция, Франция и Германия, вече не водят войни помежду си. 

Повечето европейски страни с американски военни бази са зависими от военната мощ на САЩ, но някои нямаше въобще да съществуват без тях.

Босна и Косово са сред тях. Американската интервенция на Балканите през 90-те години попречи на Сърбия (в по-малка степен Хърватска) да окупира и присъедини Босна и Косово.

Когато Белград бе столицата на Югославия, страната бе на ръба да стане кандидат за независима, неутрална военна сила. Под управлението на Тито, който бе ключов организатор на Движението на необвързаните държави, страната осигури оръжия на антиколониални сили като Фронта за национално освобождение на Алжир и етиопското правителство през 50-те години на миналия век. Сега Белград е просто столицата на Сърбия.

Други бивши републики на Югославия (Хърватска и Словения) са напълно военно интегрирани в НАТО, докато Босна и Македония вървят по този път. Черна гора и Косово бяха част от държавата, но първата се отдели от Сърбия и наскоро се присъедини към НАТО, докато Косово обяви независимостта си (все още оспорвана от Сърбия) и е приела американски военни бази на своя територия.  

Някои малки страни дължат съществуването си на Щатите. Обратната страна на монетата обаче разкрива, че така Вашингтон е предотвратил фрагментацията и изолацията на потенциални военни сили. Същата стратегия САЩ преследва и срещу Русия.

Подкрепянето на "цветни революции" в бивши съветски републики доведе до присъединяването им към американската сфера на влияние. Русия се опитва да подкопае тези опити чрез военните си операции в Грузия и Украйна.

"Пакс Романа" бе период на относителен мир на Средиземноморието. Регионът бе доминиран от Римската империя, чиито непобедими армии задържаха конфликтите за около два века. По същия начин европейският мир не е дело на паневропейските институции като Европейския съюз, а е ключов резултат от "Пакс Американа".

Анализът на Само Буря е публикуван в "The National Interest", откъдето го препечатваме.