В българските народни вярвания всеки дом или село има своя „стопан“ – грижовен домашен дух закрилник. „Стопан“ казвали и на патриарха в семейството – този, който е заслужил да бъде почитан и запаметен в родовата история като „баща на всички бащи“. И дори след неговата смърт пазели почетно място на семейната трапеза.

Така митичната обредност, изтъняващите граници на родовата памет, изчезващи занаяти и търсене на нови опити за българско възраждане, започва и моята среща с Калин Даскалов. Той е на 27 години, живее в София... и е майстор. А аз го виждам като „стопан“ – пазител на един изчезващ занаят. Той е първият и последният майстор книговезец по нашите земи... засега.

Изпит при непредвидими обстоятелства 

„Тук пише, че съм майстор, но то е така просто, защото друг няма“, сочи Калин към грамотата на стената.

Казва го с голяма доза скромност. Защото, когато го изпитвали в камарата на занаятчиите, нямало пред кой друг майстор книговезец да докаже своите умения. Цяла година чакал да се събере комисия за изпита. 

„В момента в софийската занаятчийска камара аз съм единственият книговезец. И ако някой трябва да бъде изпитан, аз съм единственият, който може да направи. Затова съм и майстор по едни непредвидени обстоятелства на самата ситуация, а не защото съм изпъкнал с впечатляващи умения“, разказва той и се надсмива над себе си.

Въпреки че неговата работа показва друго (виж снимките по-долу). Той обаче не смята своя занаят за изчезващ.

„Трудно ми е да си представя защо така се е прекъснало. Има някои хора, които от добро ми казват, че продължавам някаква традиция. А аз не продължавам нищо. Защото традицията е прерязана. 

Тези украси на книги, които прилагам, лежат на базата на стари ръкописи, които съм гледал в нашите библиотеки и хранилищата. Те реално са елементарни и аз исках по някакъв начин да ги усложня. Това ми е единствената връзка с миналото. Но като структура на книжното тяло работя с много заемки от западните традиции, които са много напреднали. И въпреки че са структури от XVI-XVII век, те са по-напред от някои от книгите, които имаме в нашите хранилища от XVI, XVII и XVIII век“, казва моят събеседник.

 

И пак се връща на въпроса: 

„Плаши ме да казвам, че моят занаят е изчезващ. Реално това не е така при положение, че аз го правя и има и други хора, по други земи, които се занимават със същото. 

Има един много известен френски кожар, който се е занимавал и с книговезане. Той разказвал, че по време на войните много от чираците на големите майстори отиват на фронта и не се завръщат. Огромна част от занаятите изчезват. И тогава започваш да ги съживяваш, като гледаш работата им – как разпаднали се неща са сглобени. Така работата им остава безсмъртна, ако има някой, който да се хване и да я възроди. Стига да има нещо останало като като паметник. 

Така един занаят може да бъде изчезващ за 100-200 години, но да се появи някой щур човек и да си каже: „Ей, това е много готино, аз ще се опитам да го направя. Тогава това не е изчезващ занаят, а възраждащ се.“      

Питам го кой е най-големият изпит, който трябва да мине, за да приеме пред себе си званието майстор. И с този въпрос се сещам за онзи разказ на Хайтов, в който един новоизлюпен майстор бъчвар обръсна брадата на ходжата в Хамбардере. 

„Гледам с адмирации към англичаните, които са постигнали много в книговезането. И може би ако възприемат моя труд равен на техния, аз ще се почуствам доста горд. Но, ако взема този изпит, след него ще си измисля друг, на който да се явя“, отговаря той.

 

За изтъняващите граници на паметта

„Аз пазя в себе си красивата представа, че много хора искат да си запишат мислите, чувствата, мечтите. Но не само за себе си, но и правнуците им да ги прочетат. Освен паметта вече и самата представа за семейството е много различна. И това най-вероятно влияе. Аз самият също съм засегнат. Защото не помня. Нямам истории назад във времето за моите прабаби и прадядовци. Паметта ми стига до близкото минало. 

Но не мога да говоря общо, не знам другите как се отнасят с паметта. Вероятно днешната ми работа е някаква компенсация за това. Затова правя тези бавни неща, които, ако спре токът, няма да бъдат засегнати“, смее е Калин. 

И си пожелава да бъде такъв човек, който децата и внуците му да не искат да го забравят. Да има с какво да се гордеят. „Трябва много да се работи, с труд“, смята той. 

Каква е неговата представа за богатство, бързо питам. А Калин отговаря, че за него богатството е да има повече свобода. „Ако се чувствам достатъчно свободен, ще бъда и достатъчно богат“, уточнява той. И продължава:  

„За много хора вероятно е привлекателно за бързо време да направят много пари. Дори и с цената да прескочат закона, разбирам го. Но има и много други хора, които имат друга движеща сила. За тях парите не са самоцел и е важно как точно ще ги спечелят.“

Свободата срещу авторитета 

Казва, че се плаши от авторитета. Затова иска да има и свобода. И разяснява: 

„Аз не искам да бъда авторитет извън моята специалност. Аз, като майстор, имам право да обучавам чираци, да им бия шамари зад врата. В това бих се чувствал комфортно. Но да слагам ред в нещо друго, което не разбирам, не смятам, че е адекватно.“ .

Как гледа на тези, които днес гръмко се наричат патриоти и виждат в себе си пазители на традициите, питам още моя събеседник. „На мен ми е комфортно да кажа за себе си, че съм книговезец. Това малко като щит. Аз не знам дали начинът, по който се вдъхновявам от миналото, е правилният. За мен работи. Ако други виждат някаква стойност в това, което аз правя, може би върша и нещо патриотично“, разсъждава Калин.

Провокирам го как гледа тогава на това, че на всички нива в държавата има поставени хора, които не отбират от това, с което се занимават, но взимат решения, важни за цялата общност. А Калин отново майсторски отговаря с усмивка: 

„Те защо са на тази позиция тогава? Това е различна игра. И всеки избира каква игра да играе. Ако си добър в нея, няма значение дали си специалист в не знам си какво. Ти си специалист в това да стигнеш до тази позиция. Но аз тази игра не я разбирам. И затова не мога да вкарам ред в неща, които не зависят от мен“.