С идването на лятото се увеличи и броят на онези африканци, които се отправят на рисковано пътешествие към европейския бряг, за да се озоват накрая на дъното на Средиземно море. Редица доклади на международни организации описват ужасите, които сполетяват незаконните имигранти от затворите на Северна Африка до мрежите на търговците на роби.

Ще кажете – нищо ново. Всъщност новото е, че в Италия, която е южната врата за Европа, на власт дойдоха представители на крайната десница, използвайки антиимигрантските настроения на Ботуша. През последните седмици наложената от тях забрана за акостиране в италиански пристанища на кораби, натоварени с бежанци, както и на морски съдове, принадлежащи на помагащите им хуманитарни организации, предизвика вълна от възмущение по целия свят. В самата Италия критиките са насочени основно срещу вицепремиера и министър на вътрешните работи Матео Салвини. Преди дни той заяви, че „страната му не е палатков лагер за бежанците по света“. Това негово изявление бе в отговор на решението на Европейския съюз за налагане на нова схема за разпределяне на бежанците по страни.

Трябва обаче да си дадем сметка и за едностранчивостта на информацията в западните медии. Обикновено те акцентират върху еволюцията и противоречията в позициите на отделните страни-членки, както и върху тежките условия, при които са държани кандидатите за бежански статут. Значителен интерес предизвиква и ролята на имигрантския проблем за възхода на крайната десница и на популистките партии и политици. Друг тип манипулация е свързана с бежанската вълна от Сирия и Ирак, както и с терористичните атентати в европейски столици, организирани или вдъхновени от джихадисти от типа на „Ислямска държава“. Пренасочването на прожектора на медиите към събитията в арабско-ислямския ареал и представянето на проблемите в плоскоста ислямизъм-ислямофобия, също допринесоха за игнориране на първопричините за миграцията от субсахарска Африка.

Мизерията и униженията

Всяка година стотици хиляди, предимно млади хора, напускат африканските държави, за да се спасят от мизерията и униженията. Западните медии обаче обръщат внимание на хуманитарната катастрофа единствено, когато някой открие поредните трупове на мигранти. Такъв например бе случаят с осемте младежи, които само преди няколко седмици загинаха от жажда в алжирската пустиня, по пътя си към заветна Европа. Заглавия в медиите бяха посветени и на откритите трупове на удавници в Средиземно море, както и на разказите на избягали африкански младежи от лагерите на съвременните търговци на роби в Либия. Този повърхностен интерес не отчита размера на африканската трагедия – в частност в областта Сахел в южния край на Сахара. Това е регион, в който бушуват племенни войни с политическа окраска и в която една корумпирана върхушка сменя друга такава. Същевременно общото икономическо положение продължава да се влошава и в резултат на климатичните промени, довели до постепенно настъпване на пустинята и катастрофален недостиг на вода.

Корумпирани диктатори

Колко далеч сега е този субконтинент от големите надежди, свързани с проектите за развитие, лансирани непосредствено след освобождаването на редица държави от европейска колониална зависимост през 60-те и 70-те години на миналия век! Днес наблюдаваме завръщането към традиционното за колониализма експлоатиране на природните ресурси на Африка от западни компании. При това, става дума за такава експлоатация, която не щади околната среда и налага монокултурен модел селско стопанство. В рамките на международното разделение на труда, това връщане назад в историята на континента води до ощетяване на африканските народи за сметка на чуждестранните инвеститори и монополисти. Такъв тип „развитие“ създаде поколения от корумпирани диктатори, чиято политика допринесе съществено за избухването на граждански войни и кървави вендети, зачеркнали перспективата пред младите хора. Допълнителен стимул бе и сравнително лесният успех на предшествалите ги по големия африкански път към Европа, които съумяха да си осигурят елементарно препитание. С това бяха подхранени илюзиите за големите възможности, които се откриват пред имигрантите, оказали се в поредната европейска „държава на благоденствието“ с нейните гарантирани социални права.

За тяхно разочарование обаче, сегашната вълна от африкански имигранти, бягащи от упадъка в своите държави, се сблъска с подобен спад и в приемащите северни страни. Мерките, предприемани от международни институции, от типа на „инструмента за извънреден транспорт“ на Генералния комисариат за бежанците на ООН, в най-добрия случай водят до временно подобряване на ситуацията, която изисква трайно решение. Същото се отнася и за хранителните помощи. Нужно е коренно преструктуриране на отношенията между развити и бедни държави.

„Първият свят“ следва да поеме своята отговорност и да допринася за политическата стабилизация на африканските държави, която да позволи и икономическото им развитие в съответствие със сегашния етап на глобализацията. Защото сегашните политики на ЕС, насочени към спиране на незаконната имиграция, са обречени на провал. Те разчитат на сътрудничество със същите корумпирани африкански правителства, чието управление е главната причина за вътрешната нестабилност, а оттук и за миграцията на младите хора, устремени към европейско бъдеще. Именно на тези правителства днес Европа отпуска милиони евро за финансиране на развойни проекти и за създаване на работни места. Вместо това обаче, парите потъват в джобовете на партийни босове и в касите на приближените им фирми. Всичко това налага по-ефикасно управление на европейските фондове, за да могат те да достигнат до реалните си бенефициенти.