Арабският сайт на Би Би Си публикува преди две години статия по случай петата годишнина от началото на Арабската пролет. В нея се изтъкваше коренно различната оценка за народните бунтове, довели до падането на редица режими - и на арабските граждани и политици, от една страна, и тази на неарабските наблюдатели, от друга. Заглавието на материала беше:

„Арабската пролет“ причини на арабите загуби в размер от 600 млрд. долара, според ООН“.

Данните на световната организация обаче се различават съществено от цитираното число. Всъщност, докладът за периода 2015-2016 г., изготвен от Икономическата и социална комисия за Западна Азия, която наблюдава ситуацията в 18 арабски държави, твърди, че причина за загубите (613 млрд. долара преки загуби при общ финансов дефицит от 1.243 млрд. долара) се дължат на конфликтите в шест от арабските държави, а не на опитите за извършване на демократична революция в тях.

Преди революциите

По този начин, случайно или не, заглавието на статията потвърждава тълкуването на онези, които считат, че хаосът и проливането на кръв в периода след началото на 2011 г. са пряко следствие от „Арабската пролет“ и дори нейна основна цел. Всъщност, революцията не си поставяше такива цели. Тъкмо обратното – проваленото управление и гражданските войни във въпросните арабски държави са следствие от политическите процеси, предшествали революционните сътресения, както и от погрешната реакция на тогавашните управляващи на политическите, социалните и икономическите предизвикателства, разкрили се в хода на революцията.

В продължение на десетилетия диктаторите на държавите, които днес са в пламъците на вътрешни конфликти и са на границата на оцеляването си, погазваха тяхната конституция и предаваха своите народи. Както вярно отбелязва въпросният доклад, диктаторските режими в продължение на дълъг период от време заделяха лъвския пай от бюджетите за нуждите на репресивния апарат, за сметка на социалните нужди, инфраструктурата и другите приоритети на държавното развитие. Вярно е, че в стремежа си да намалят социалното напрежение диктаторите провеждаха политики на подкупване на различни слоеве от населението. Но от 90-те години насам, с постепенното свиване на приходите от реалната икономика на фона на тези от петролния сектор, въпросните подаяния ставаха все по-недостатъчни. През всичките тези години на бюджетен спад държавният сектор на тези страни бе източван чрез приватизиране на най-апетитните му хапки от приближените до властта елити. Като цяло, разглежданите арабски държави нямаха нужните политически, социално-икономически и институционални лостове, с чиято помощ да се справят с финансово-икономическата криза, предшествала революционната 2011-та година.

Имаха ли полезен ход?

Всичко това обаче не означаваше, че те нямаха полезен ход, изправени пред подобни предизвикателства. Но и малките шансове за оцеляване бяха проиграни, поради начина, по който недемократичните режими реагираха на народните бунтове и на демократичните искания на своите народи. Прибягването до насилие не бе нито наложително, нито предрешено. Доказателство за това бе взетото решение от командването на армията на Тунис да остави в ръцете на гражданските власти прерогативите на управлението на страната в преходния период. Друг пример бе решението на властта в Йордания да овладее ситуацията без проливането на кръв и прилагането на сила срещу протестното движение в тази страна в периода 2010-2012 г.

Подобна „мека сила“ контрастира с използването на репресивни методи, които на свой ред водят до въоръжени сблъсъци и държавен разпад или до зачеркване на политическите свободи и социалния мир, както и до криза на политическото доверие. Всъщност, големите предизвикателства пред тези общества бяха резултат на премахването на възможността за легална политическа борба и постигането на мирно договаряне на социалните искания. По такъв начин, упражняването на насилие се превърна в алтернативата на дотогавашната линия на управляващите на корумпиране на различните социални прослойки като гаранция за вътрешна стабилност на режимите. Този избор обаче имаше твърде голяма цена както в политическо, така и в социално отношение.

Всичко това обяснява защо арабските страни се провалиха по пътя, по който други народи по света съумяха да се върнат към икономическия ръст, предшествал световната финансово-икономическа криза, като дори подобрят своите показатели, според цитирания доклад на ООН. Тези успешни държави обаче съумяха да реализират нужните реформи, които им позволиха да възстановят нормалните практики в сферата на икономиката и политиката, за разлика от картината в страните от „Арабската пролет“. В случая с тези арабски държави сривовете в търговския баланс и в сферата на разплащанията доведоха до намаляване на държавния резерв и на инвестициите. Успоредно с това намаляха и преводите от чужбина на онези техни граждани, които работят в страните на Залива, както и обемите на транзитната търговия. По такъв начин, властта в тях не бе повече в състояние да спазва социалния договор, който бе важна опора на политическата власт и нейната легитимност. Последвалата народна съпротива срещу режимите, поставяща си за цел промяната и предоговарянето на социалния договор, на свой ред изтощи социално-политическите и институционалните ресурси, необходими за излизането от сегашната криза.

Погрешните реакции на вътрешните и външните предизвикателства в периода от 2011 г. насам, да не говорим за липсата на истински реформи с дългосрочен ефект, чиято цел би била превръщането на въпросните предизвикателства в шансове за развитие, отреждат на някои арабски страни, намиращи се в преходен период, още по-незавидна съдба. Така че, ако трябва да обобщим – нямаше никаква фатална зависимост между революцията и кървавите сътресения в рамките на „Арабската пролет“. Онова обаче, което е неизбежно днес, е общата криза, пред която са изправени преминалите през това изпитание държави като Сирия, Египет, Либия и Йемен.

...

Анализът е написан специално за Клуб Z.