И двете кинопремиери тази седмица са за любовта. Любовта, като смъртоносна опасност и копнеж, или като недоизживяна емоция, носталгичен спомен и… пак копнеж. Но въпреки многобройните му отличия и награди, френският филм едва ли ще събере и 1/3 от публиката на българския. Това може да изглежда като добра новина за родното кинопроизводство – но всъщност не е. Освен всичко останало, доброто кино има нужда и от добра публика (защото после идва „Последният джедай“ и ще измете всичко).

120 удара в минута

„120 удара в минута“ е социална драма по действителни събития. В Париж през 90-те години епидимията от СПИН набира скорост – отсъствието на средства за защита, липсата на лекарства и най-вече масовата неосведоменост водят до нови и нови случаи на заразени и заболели – особено сред гей общността. При почти пълната липса на загриженост от страна на държавата, спасението на „давещите“ остава в техните ръце.

Активистите от парижската организация Act Up са принудени сами да се ориентират в медицинските термини, да се информират за последните научни изследвания, за да спасят себе си и своите близки, като провеждат и информациони акции, за да противостоят на разпространението на болестта.

Организацията се превръща в жив организъм, със своите силни и слаби страни, противоречия и конфликти, но с обща цел. В Act Up постоянно се включват нови активисти – както ХИВ-позитивни, така и незаразени, а всяко събрание започва с информация за новите жертви на вируса. В тази среда се развива и романтично-сексуалната връзка между ХИВ-позитивния Натан и незаразения Шон.

Режисьорът Робен Кампийо, един от тези активисти, пише сценария, опирайки се на личния си опит и собствените си спомени, но без да прави биографичен филм. Режисьорът ни въвежда в Act Up, запознава ни с вътрешната организация и постепенно, чрез многобройни малки случки и събития, размиващи границите на личното пространство, вкарва зрителя в действието.

„120 удара в минута“ е откровен филм, който не се притеснява от смесването на обществена драма и лични трагедии с интимни моменти на гей-еротика (и дори чисто образователна сцени) – и все пак е достатъчно емоционален, за да не остане в по-ограничената категорията на гей-киното. След „Филаделфия“ и „Клубът на купувачите от Далас“, вече и европейското кино може да се похвали с голям филм за борбата със СПИН.

„120 удара в минута“ спечели 4 отличия в Кан, бе сред трите филма финалисти на кинонаградата на Европейския парламент ЛУКС, а според отзивите на критиката е най-високо оцененият филм във Франция през година, който ще представлява страната си на Оскарите през 2018 г.

 

 

Дъвка за балончета

От началото на прехода, на всеки две-три години (вероятно от голямо желание да е вярно, но май по-често с чисто рекламна цел), медиите обявят тържествено края на кризата в българското кино. Достатъчно е в рамките на една година да се появят един-два филма с по-добри качества или по-агресивна рекламна кампания и фанфарите гръмват за поредния филм-събитие и „нова вълна“. Но в повечето случаи само няколко месеца по-късно вече никой не си го спомня. Слава богу, има и изключения.

Сюжетът на „Дъвка за балончета“ е прост: Калин (Иван Юруков) среща случайно Биляна (Теодора Духовникова), която не е виждал, откакто са били деца. Като деца двамата съвсем по детски са си обещали да се оженят, но обстоятелствата са ги разделили. 25 години по-късно при случайната им среща се оказва, че под пепелта на детската любов още тлее неугаснала жар… Следващите пет дни, паралелно с вземането на решение дали да раздухат или загасят отново пламналите чувства, те ще си спомнят как е започнало всичко.

Разбира се, децата от 80-те са особено поколение – израснали са и възпитани в тоталитарния социализъм, влезли са в истинския живот и са тръгнали на работа в демократичния, но див (преход към) капитализъм. Филмът обаче по-скоро не се занимава с това. В романтичните спомени на героите тоталитарното (разкрасяването на портрета на Т. Живков и неговите последици) е по-скоро повод за хумор и сюжетно средство, отколкото част от темата на филма. Темата е любовта и какво се случва, когато е останала неосъществена.

„Дъвка за балончета“ е романтичен разказ за магията на детството и любовта. Героите му са от поколение, чието детство съвпадна с последните години на „развития социализъм“, преди гласността и перестройката. От това поколение са и сценаристите, а и актьорите. Изглежда и зрителите на тази възраст ще приемат най-лично „Дъвка за балончета“. За по-младите несъмнено ще е интересно, но и странно екзотично, както по време на снимките са били за децата актьори играта на фунийки и междусъседските отношения.

Необичайната и иначе хубава любовна история (лишена от някои актуални за европейското кино изразни средства) е разказана така, както обикновено става в бъгарското кино: с няколко клишета (които можеха да бъдат избегнати), с талантливи и чаровни актьори (особено децата), които не винаги успяват да преодолеят стремежа си към декламиране (особено професионалистите). Не знам дали става така, защото играят много повече на сцена, отколкото пред камера, но това е един от основните актьорски пролеми в българското кино. Но ако често гледате наши филми и вече сте свикнали (и клишета не ви дразнят, а ви успокояват), за вас ще остане една и чиста и емационална, приятно нестандартна любовна история в топли есенни цветове.

 

 

Площад Славейков