Като човек, който вече от много отдавна няма абсолютно никакви политически амбиции, смятам, че дори някой да не изпитва особени симпатии към това, което бе наченато вчера, би трябвало да е позитивен в мисленето си за него.

В края на краищата риск за този лукс, да се помисли в дадения момент позитивно, няма. Най-много да се е родила поредната партия. Но пък може и нещо да се промени.

Нима има човек, освен олигархията и клиентелата на властта, който да не иска нещо в България да се промени, за да не бъдем последни в Европа по всички положителни и първи в Европа по всички отрицателни показатели?

От друга страна, хората, впуснали се вчера по един дълъг и труден път, не бива дълго да се поддават на еуфорията, на пожелателното мислене, на въобразяването как вчера се е случило нещо невиждано досега у нас, на измамното усещане колко са много. За жалост, те засега са само конкретни имена на надеждата, очакването, потребността, вярата, отколкото нещо повече. Иначе те и тези, които са ги олицетворили по този начин, все още са критично малцинство, вариращо някъде около статистическата грешка.

И затова тръгвайки по този дълъг и труден път, начинателите от вчерашния ден - да се самоцитирам от мой вчерашен коментар - са малко като сапьора, който може да обезвреди 1000 големи мини, но да се самовзриви с 1 малка - достатъчен е един леко съмнителен компромис, една леко корупционно мотивирана позиция, една лека кариеристична амбиция, една лека абсурдна коалиция и това е, хората ще им кажат - обичам те дотук...

Дано обаче се опазят... Казвам Дано, защото не ми се мрънка за пореден път с обяснения защо нещата няма да се случат и затова предпочитам Дано, вместо Да, но.
Няма като други добронамерени съветници да си казвам критичното мнение за някои тези и позиции - ще се намерят и по-точните формулировки, у нас кибици отстрани, които виждат по-точните ходове - дал Бог.

След толкова заблуди и грешки, след като Времето не се оказа наше, дано то се окаже тяхно, тогава от него ще има и малко и за нас, за да не си отиваме, като мнозина от нас, от този свят с отворени очи и мъка, че не успяхме.

Така си мисля и като си мисля така, само си викам Дано!

Коментарът е от фейсбук профила на Николай Слатински.