За първи път в нашата история американците избраха „нелиберален демократ“ за президент. Това не означава, че САЩ скоро ще се превърнат в нелиберална демокрация – където демократично избраните лидери из основи подкопават правата и свободите, които ние свързваме с класическата либерална традиция. Но това означава, че може да се превърне в такава.

Като представител на малцинството и мюсюлманин за мен резултатът от тези избори е стряскащ – и може би най-плашещото събитие, което ми се е случвало в собствената ми страна. Вероятно има нещо вдъхновяващо в идеята, че демократичните резултати ще бъдат зачитани дори, когато хора, които мразиш или мразят теб, идват на власт. Изучавал съм „екзистенциалните“ избори в Близкия изток, където има твърде голям залог за загубилите изборите, за да приемат, че победителите наистина са победили.

Доналд Тръмп ме изнервяше. Но разбирах, че той е изключително привлекателен кандидат във времена, когато има малко такива. Спомням си първия път, когато го чух да изнася дълга, несвързана, пълна с импровизации реч по време на предизборна обиколка. Не само, че не можех да се откъсна от него, не го исках. Тръмп беше забавен, харизматичен и неясно очарователен, но също така доста дребнав и отмъстителен. Неговите предизборни обиколки приличаха повече на религиозни фестивали. Това не беше политика като цел – а като средство към нещо друго, въпреки че не бях сигурен какво точно. Но знаех, че съм го виждал и преди.

Не е съвсем честно да се сравнява Тръмп с демократично избраните ислямисти, които обикновено изучавам, тъй като откритото неуважение на Тръмп не само към либералните норми, но и към демократичните, е така безочливо. В своето скандално изказване по време на финалния президентски дебат Тръмп каза, че няма да признае резултатите от изборите, ако спечели съперничката му. Ислямистките мейнстрийм групи, които участват в изборите – каквито и да смятаме, че са истинските им намерения – рядко отиват толкова далече.

Разликата между етнонационалистическите партии, каквито са новите републиканци на Тръмп, и религиозните партии са, разбира се, многобройни, което прави и приликите още по-натрапчиви. Има го същото чувство за виктимизация, истинска или въображаема в ръцете на окопал се елит в комбинация с остро усещане за загуба. И в двата случая лидерът на движението е приеман като олицетворението на националната воля, за представляващ „народа“.

Общото между тръмпизма и ислямизма не е съвпадение. В моята книга Islamic Exceptionalism, в която се дискутират ислямските сблъсъци с либерализма и либералната демокрация, аз твърдя, че в религиозно консервативните общества е необходима някаква обществена роля за религията. Религията, за разлика от секуларния национализъм или социализма – може да осигури общ език и нещо като asabiyya (термин от 14 век, въведен от арабския историк Ибн Кхалдун и означавщ грубо „групово съзнание“).

Asabiyya е нужна, за да се скрепи държавата, като осигури общност и споделена цел.

В по-малко религиозните или постхристиянски общества традиционното християнство не е вече в състояние да осигури нужната групова идентичност. Но това не означава, че други идеи не запълват вакуума. С други думи внимавайте какво си пожелавате: Америка, в която религията играе по-малка роля, не е непременно по-добра, ако това, което заменя религията е бял традиционализъм.

Дали е традиционализъм, етнонационализъм в европейски стил или, в случая с Близкия изток, ислямизъм нишката, която свързва тези несъвместими екперименти е- лутащото се търсене на политика на смисъла. Идеологиите може да изглеждат несвързани или повърхностни, но всички те искат някакъв вид социална солидарност, която вкарва обществения живот в рязко дефинирани идентичности. По време на Арабската пролет, например, Мюсюлманското братство се надяваше поне в дългосрочен план да трансформира Египет в нещо като мисионерска държава.

Същността на политиката не е само или основно да подобрява качеството на живот на своите граждани – а да насочва тяхната енергия към морални, философски и идеологически цели. Когато държавата си намери кауза – основана върху религиозна или идеологическа идентичност – гражданите престават да бъдат индивиди, които преследват своите собствени разбирания за добър живот, те са част от по-голямо братство, което има мисията да премодулира обществото. (Как може вашето подновено предложение за лимитиране и търговия с емисии на вредни газове да се съревновава с това?)

Това не трябва непременно да ни учудва. Западните елити твърде често приемат либерализма за даденост, но след като над шест години живях, изучавах и работих на терен в Близкия изток, и след като станах свидетел на залеза на Арабската пролет, моето виждане за човешката природа е доста мрачно.

Ислямизмът обещава да премахне духовното объркване, което се свързва с индивидуализма и сякаш неограничените избори. Никога няма да забравя как седях на задната седалка на такси в Кайро със случайно момче, което беше се напушило здравата с хашиш и говореше за нуждата от шериат, ислямисткото право. Той искаше ислямската държава да го принуди да спре да взема наркотици, защото не искаше да има грехове. Но не знаеше как да се справи сам.

Въпреки че наблюдавам марша на нелиберализма почти навсякъде от Европа до Близкия изток до Азия, аз се съпротивлявам на собствените си заключения, когато трябва да преценя привлекателността на нелиберализма на Тръмп у дома. Като личност той беше единствен и привлекателен – но можеше ли да спечели в страна, в която конституционният либерализъм е толкова силен? Интелектуално бях наясно, че трябва да приемем движението му сериозно и смятах, че той има големи шансове да спечели. Но като американски гражданин с вяра в демократичните идеи на страната си не можех да се накарам да си представя, че това ще се случи наистина. Всички ние имаме нужда да вярваме в по-добрите си ангели особено когато става дума за държавите, в които живеем.

Писателят Яша Мунк нарече 8 ноември „най-лошата нощ за либералната демокрация от 1942 г.“. Вероятно е прав. Но може би има и по-ведър начин да приемем победата на Тръмп: Може той да е пълно отрицание на това, в което либералната демокрация обратно на идеята на своите основатели се превърна – нещо като левоцентристка мениджърска технокрация, която беше невдъхновяваща, както беше и непровокираща.Този технолиберализъм можеше, със сигурност, да подобри живота на хората като балансира с излишъците. Но освен „поезията“ от отделни моменти като първата кампания за президент на Барак Обама той предлага само прозата на технократската политика – проза, която може да стане собствен вариант на вяра като предлага сигурност и дори чувство за идентичност, но насочена към елитите и експертите, които вярваха, че бъдещето на политиката е в намирането на правилните „факти“. Тези факти, обективни и неподлежащи на съмнение биха помогнали на бавната работа по, да речем, оправянето на пълната с проблеми универсална здравна система и ще накара Уолстрийт да се държи малко по-добре. За всички останали обаче тя не можеше да предложи същностна политика на смисъла

Хилъри Клинтън беше умна и опитна и това беше достатъчно за мен, но непрекъснато се опитвах да обясня на скептиците за какво става въпрос наистина. Аз не се ползвам от привилегиите на белите, но съм привилегирован, тъй като съм част от космополитен елит, който харесваше и даже обичаше това, в което се беше превърнала Америка – по-отворена, мултикултурна държава, която уважава индивидуалните решения за това какъв живот всеки иска да води. Изборът на Хилъри Клинтън означаваше да се запазят тези придобивки. Но защо други хора, които не изглеждат като мен, да споделят моето мнение или да се осланят на моята вяра в някои вариации на статуквото – още четири години на задълбочаващи се победи, които имат малко общо с тях? Хората имат нужда да принадлежат и затова ние гравитираме към групи, които мислят като нас.

В моя случай хората, които са с моята настройка, са от различни раси и религии, но споделяме една култура, начин на живот и чувствителност. Ние се разчувствахме от вида на жизнерадостно различие, демонстрирано на Конвенцията на Демократическата партия. В тези картини мога да разпозная тази Америка, която познавах и може би единствената, която се надявах да познавам. Но повечето членове на т.нар. и вече превърната в нещо като клише „бяла работническа класа“ са свързани помежду си много повече, отколкото някога ще бъдат с мен. Те ме приемат като различен, отчасти защото съм. Дали това е вид традиционализъм? Може би. Но в края на краищата моята политика е точно толкова мотивирана от идентичността и културата, колкото тяхната.

Залезът на християнството в САЩ остави идеологически вакуум и за много, може би за повечето, модерният либерализъм е твърде скучен, за да запълни празнината. Или да го кажем по друг начин, той не предлага екзистенциалния смисъл, който те искат, за който дори копнеят.

В своето основно есе „Краят на историята?“ политическият учен Франсис Фукуяма опитва да се справи с победата на либералната демокрация. Той написа, че „битката за признание, готовността да се рискува нечий живот за напълно абстрактна цел, световната идеологическа битка, която изисква кураж, копнеж, въображение и идеализъм, ще бъде заменена от икономически изчисления, безкрайното решаване на технически проблеми, грижи за околната среда и задоволяването на софистицирани консуматорски нужди“.

Но Фукуяма е неясен за това, като инстинктивно разпознава вътрешната слабост на либералната демокрация преди много други. Той завършва своята статия с далновидна, но някак ужасяваща бележка: „Може би вековете скука в края на историята ще предизвикат историята да започне отново.“

Днес сме осъдени да живеем в интересни времена. Скуката, съвсем ясно, е недооценена. В  същото време трябва да призная, че след победата на Тръмп към отчаянието се прибави гняв. Почувствах страх, в това число и за семейството ми и това ми даде чувство за смисъл. Поне знаех в какво вярвам и в какво се надявам все още Америка да се превърне. И по един или друг начин, въпреки че не го искаме съзнателно, това е нещо, от което всички очевидно имаме нужда – нещо, каквото и да е, за което да се борим. Сега американците и от двете страни на задълбочаващото се разделение ще имат за какво да се борят.

Текстът е публикуван във "Форин полиси". Шади Хамид е старши сътрудник по проекта за връзки на САЩ с ислямския свят в Центъра за близкоизточни политики на Института "Брукинг" и автор на Islamic Exceptionalism: How the Struggle Over Islam is Reshaping the World.