Президентските дебати създават собствена, виртуална реалност, за която ще стане дума в края на текста. Началото ще е посветено на обобщение на случилото се дотук.

У нас след първия дебат между Цачева и Радев основните партии избраха тактика да не се явяват повече в директен сблъсък помежду си или с другите кандидати. ГЕРБ възприеха новаторския принцип на „колективната“ кандидатура за президент, при която г-жа Цачева е по-скоро изразител на идеите на партия ГЕРБ, олицетворявана в страната от Цветан Цветанов, а по телевизиите – от Бойко Борисов. Двойното интервю Борисов-Цачева беше пример за тази стратегия, резултатите от която ще видим скоро. Последните сондажи дават индикация, че Радев настига Цачева. Без да блести особено, той започва да изглежда като мажоритарна алтернатива на фона на колективните усилия около ГЕРБ.

 

Защо се получава така, че въпреки дълготрайното превъзходство на ГЕРБ над останалите партии, в мажоритарния сблъсък се появяват проблеми за неговата кандидатура? По стандартните теории най-голямата партия би трябвало да има ясно и незаличимо предимство. Разковничето за настоящия парадокс е в генерирането на два типа негативни мнозинства, едното от които ГЕРБ сам създаде, а другото по-скоро подпомогна.

Първото негативно мнозинство е срещу решителни антикорупционни действия в страната, смислена съдебна реформа и разплитане на казуса КТБ. ГЕРБ предпочете да се сдружи с ПФ, АБВ, ДПС и дори БСП по тази тема и да блокира опитите за сериозни реформи. За целта беше избран и тежкия път на конституционната поправка, който създаде някаква привидност на усилия за повече от година, но в решителния момент те бяха блокираи и разводнени от първото негативно мнозинство. С включването си в това негативно мнозинство ГЕРБ загуби или демотивира голяма част от дясната си периферия.

Второто негативно мнозинство се създаде по външната политика. Тук замисълът на ГЕРБ беше прост: да се отклони вниманието максимално от вътрешната политика и корупцията, и да се фокусира върху въпроси с имиграция и отношенията с Русия за целите на предизборната надпревара. Калкулацията на Борисов може би е била, че по този начин той и правителството ще могат да изглеждат като стожер на стабилност в едно море от раздухвани страхове. „Отварянето“ на външно-политическата тема обаче създаде фалшива по-радикална алтернатива на сегашната политика, зад която застанаха и БСП, и ПФ и кой ли още не. Започна да се създава негативно мнозинство, според което сегашната ни политика не е „балансирана“ нито по отношение на Русия, нито по отношение на мигрантите. ГЕРБ сам допринесе за това, като критикува Плевнелиев – чиято вина се оказа в това, че защитава искрено и убедено политиката на самото правителство на ГЕРБ. Оттук и започнаха неудачите в позиционирането на най-голямата партия в президентските избори: Цачева сваля санкции, Борисов се съгласява с нови, ГЕРБ са за общоевропейски политики за мигрантите, но... и т. н.

И така, вместо БСП и ПФ да обясняват несъстоятелните си идеи за алтернатива – ГЕРБ се оказаха в ситуация те да се обясняват, къде точно стоят в цялата работа. Тук би им било от полза да са единни с РБ и другите десни партии, но ГЕРБ не харесват и тяхната позиция по някаква причина. А като в случая с Плевнелиев, Трайков също отстоява честно и достойно това, зад което и ГЕРБ са стояли през последните десетина година.

Фокусирането на цялата кампания върху Русия и мигрантите даде естествен бонус на патриотите, които сигурно ще успеят да достигнат сборните резултати на партии като "Атака", ВМРО и НФСБ, които уж имаха някакви различни визии за външната политика. Проблемът е, че в общата суматоха започнаха да циркулират откровени лъжи и измислици, които се налагат като безспорни „факти“ от хор, срещу който стои еднозначно само гласът на Трайков. Незнайно защо ГЕРБ избягват конфронтацията по външно-политическата тема и по-скоро пригласят на „ревизионистите“, изглежда неразбирайки, че „ревизията“ ще е спрямо тях самите.

На този фон, ето го и списъка с четири очевидни лъжи и една полуистина:  

  1. "Санкциите срещу Русия са вредни и трябва да се вдигнат, но международното право трябва да се спазва." Санкциите са единственият инструмент за търсене на отговорност от нарушители на международното право. Те трябва да са пропорционални и премерени, но ако такива няма, нарушенията остават безнаказани, а правото - беззъбо. Държавите имат обща отговорност да санкционират нарушителя: не може един да се измъква и да чака останалите да свършат работата. Ако една страна понася по-голяма тежест от другите при налагане на санкции върху нарушител, може да иска справедлива компенсация от останалите. Но за това трябва добре да се аргументира и да посочи тези реални загуби. Обикновено държави не сменят политиката си само заради икономически санкции, макар че не винаги е така. Но санкциите са фактор, който не може да се пренебрегва. Ако "не работеха" руските лобита тук и там нямаше да са толкова шумни да искат да ги махат;
  2. "Загубили сме 400 милиона (лева, евро, долара, рубли?) от руски туристи заради думи на президента Плевнелиев?!" Първо, излиза, че въпреки санкциите сме имали шанс за огромен поток от руски туристи. Но, видите ли, те чули нашия президент и решили да не дойдат. Или Путин се разсърдил и ги спрял на границата. Наистина ли? Това ли се случи в най-силния туристически сезон за страната, когато, ако бяха дошли още туристи, трябваше сигурно да ги настаняваме във временни бежански лагери?;
  3. "Няма бежанци - има само нелегални имигранти." "Доказателство": 65% от мигрантите не са от Сирия. Ами останалите 35%, които няма да могат да бъдат върнати в Афганистан и Пакистан? Тези 35% не могат просто да бъдат изгонени, заплашвани със сила по границите, стреляни, защото - освен че сме човешки същества - имаме и поети правни задължения да помагаме на хора в беда. Като всяка цивилизована държава. Да твърдиш, че си против ВСЯКАКЪВ вид заселване на бежанци в страната е директно отрицание на тези задължения;
  4. "Обединена Европа ще просперира, ако в държавите членки победят подобните на Льо Пен, Хофер и Каракачанов." Не, просто обединена Европа тогава няма да съществува, най-малкото защото Льо Пен или Хофер не искат да имат нищо общо с Каракачанов и сънародниците ни. Освен, разбира се, те да им помогнат да "бутнат" ЕС - т.е. да се самоизгонят - което каракачановци съзнателно или несъзнателно правят с удоволствие.

И полуистината:

“Възходът на национал-популизма не може да бъде спрян, затова всеки трябва да е малко национал-популист.“

Наистина, от Тръмп, през Фараж и Хефер, та до нашите инкарнации имаме примери за „успешни“ национал-популисти. ГЕРБ е раздвоен между това да е с тях и да е тяхна алтернатива. Те използват това раздвоение като слабост и на неговия фон се перчат с бомбастичните си фантасмагории. Пред ГЕРБ има два пътя – този на Орбан или този на Меркел. Балансирането между двете опции досега беше печелившо за партията на Борисов, но това беше докато Орбановата алтернатива беше слаба. Сега вече очевидно не е и ГЕРБ трябва да избира дали ще остане с „европейското развитие за България“ или ще тръгне по национал-популистки път. Ако направи второто, всъщност ще налее мелница във водата на Радев и БСП, които ще получат възможност да се позиционират като „по-европейското решение“, въпреки проруския си уклон.

Алтернативите пред дясното като цяло са трудни и не особено светли. Но, въпреки инерцията, далеч не всичко е загубено. Би могло да се преосмисли участието или съучастието на десни партии в обсъдените по-горе „негативни мнозинства“ – докато това се случва, те само ще набират скорост и в крайна сметка ще дойдат на власт за сметка на дясното.

И това ще е още един пример за инженерство и подпомагане на този, който иска да те изхвърли от властта. За Борисов въпросът вече е екзистенциален – да видим дали много възхваляваните му политически инстинкти ще сработят.

Текстът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.