Дълбоко се съмнявам, че през 1976 година Цецка Цачева е четяла списание „Тайм“, по-скоро тя е от онези природно надарени хора, които могат да приказват нищо.  В броя си от 9 февруари 1976 година списание „Тайм” публикува така наречения „Систематичен генератор на високопарни фрази”, нещо като наръчник за нищо-не-значещи, но авторитетно звучащи фрази за замазване на положението, когато не знаеш или не искаш да говориш истини.

Целият наръчник се свежда до 30 думи, подредени в три колонки. Първата колонка съдържа думите: обобщителни, тотален, систематизиран, паралелен, функционален, отговорен, избирателен, синхронизиран, съвместим, балансиран. Втората: управленчески, организационен, наблюдаван, реципрочен, цифров, логически, преходен, диференциален, трето поколение, политически. Третата: опции, гъвкавост, способност, мобилност, програмиране, концепция, фаза, проекция, хардуер, непредвидени обстоятелства. Всяка първа дума от колонката се номерира с нула, следващите с 1, 2, 3  и т. н. до 9. 

Начинът за използването на наръчника, наречен от неговия изобретател Филип Браутън „метод за превръщането на отчаянието в успех”, е лесен и дори забавен. Намисляте си едно трицифрено число, какво да е. Да кажем, че ви е хрумнало числото 736. Това означава, че трябва да избере седмата дума от първата колонка, третата дума от втората и шестата от третата колонка. Получава се фразата „синхронизирана реципрочна фаза” – не значи много, даже нищо не значи, но пък колцина са готови да го признаят? Да опитаме с 563. „Отговорна преходна мобилност” – пак върши работа.  
Нашите политици се справят и без таблица. Ще чакат те някой си Филип Браутън да им каже как се прави кариера…

В ГЕРБ само един човек има право да говори интересно

В ГЕРБ само един човек има право да говори интересно. Всички останали трябва да говорят скучно  (за да изглежда сериозно)  и празно (за да не сгазят лука). А ние ги слушаме, хихикаме и се дистанцираме с въздишката, че това е то, демокрацията. Това пък е нашият проблем с думите.

Откъде знаем, че живеем в демокрация? Ако ни сервират пиле с ориз, а в чинията няма нито пиле, нито ориз, ще сме наясно, че не ядем пиле с ориз. Когато обаче ни сервират думата демокрация, това изглежда толкова самодостатъчно, че не се взираме. 

Колкото и сложна конструкция да е демокрацията, тя се крепи основно на два видими стълба и най-лесният начин да разбереш дали я има или я няма, е да провериш достатъчно стабилни ли са тези стълбове.

Първият е – независими и обективни медии. Кучета-пазачи на обществото. Разследващи, упражняващи натиск върху тези, които получават заплата от данъците, от името на онези, които плащат данъци. Даващи глас на безгласните. Посредници (това означава медии) между властимащите и властползващите. Тук е нужно малко пояснение: при демокрацията властимащият е демосът, народът. Онези, на които демосът я дава временно, са властползващи. 

Вторият стълб е независима и работеща съдебна система. Кучето-пазач на закона. Пред което всички са равни. Съдебната система, раздаваща справедливост. Само така тя създава условия за доверие в обществото, това пък й осигурява правото да работи в условия на общоприет авторитет. 

Какво от тези неща имаме? Тук-там някакви медийни островчета, толкова самотни в усилията си да бъдат обективни и независими, че повече подчертават липсата на медии, отколкото да я запълват. И тук-там някакви съдии и прокурори с остатъчна почтеност, които не могат да преборят никаква вятърна мелница, защото всички останали ги убеждават, че мелницата просто я няма. 

Какво има в чинията?

В такъв случай – след като в чинията няма нито пиле, нито ориз, - защо си мислим, че са ни сервирали пиле с ориз? Демокрация, разбира се, е и многопартийната система – това го имаме, - в която партиите се състезават на избори. Честни избори. И ето какво правим в тези дни ние: абсолютно сме убедени, че изборите са предрешени, манипулирани, с нагласени резултати и обвиняваме демокрацията за това. При нагласени избори няма как да обвиняваме демокрацията, защото нея просто я няма. Защо тогава, вместо да се борим да я има, я обвиняваме за неща, с които тя е несъвместима? Не ни ли идва на ум, че демокрацията наистина може да носи вина, но не защото я има, а защото я няма?

Нещо друго ядем, не е пиле с ориз. Предлагам ви две други рецепти с описани съставки, вие преценете какво са ни сервирали – демократура или диктокрация. Това са имена на местата, на които се намираме, когато сме тръгнали от тоталитаризма и се преструваме, че вече сме пристигнали на мястото на демокрацията. 

Демократура е името на безпомощния плурализъм, тя е карикатурата на демокрацията. Тя показва, но нищо не доказва. Започва, без да завършва. Тя е опиянението, в което ти се струва, че нещата вече са станали други. Тя е времето на пожелателното мислене.Тя е обещанието за демократична пролет, която не може да дойде, защото зимата знае как да не си отиде. 

Диктокрацията е имитацията на демокрация. Тя е декоративен плурализъм при наличието на една-единствена господстваща сила.  Диктокрацията е пиеска с един главен герой, който прави големи усилия да не се разбере, че става дума за обикновен моноспектакъл. Главният герой се клонира в най-различни роли, за да поддържа интереса на публиката. Сюжетът се сглобява по класическата формула на сапунките. Главният герой е добър, но е жертва на лоши хора. Всеки от героите е в една явна и в една много тайна  коалиция. Накрая доброто ще победи, но никой не ти казва кога е краят, казват ти само, че следва 2435-а серия.

Тази теория пък е на Томас Кародърс. Но не вярвам Бойко Борисов да е чел Journal of Democracy пред 2002 година, когато е публикувана. Ще чака той някой си Томас Кародърс да му каже как се управляват българи…