На 16 юни тази година руски бойни самолети атакуваха граничния проход Тануф на сирийско-иракската граница на изток от Палмира. По това време той се контролира от „Новата сирийска армия“ – формация, която е създадена, обучена и въоръжена от САЩ. Още през март тази година тя овладява прохода, след като прогонва силите на „Даеш“. Руските бомби убиват двама американски войника, а осемнадесет други са ранени. Но Барак Обама, вместо да даде на въоръжената сирийска опозиция ракети тип стингър, както биха направили предшествениците му Картър и Рейгън след съветската интервенция в Афганистан, започна да договаря с Путин политическо решение на кризата.

Руско-американската инициатива за политическо решение на сирийската криза е родена след двете виенски срещи миналата година, които доведоха до решение №2254 на Съвета за сигурност, а по-късно и до свикването на сирийските преговори „Женева 3“. Временното прекратяване на огъня през февруари също бе съвместна инициатива на Москва и Вашингтон, което доказва, че руската военна мисия в Сирия е била предприета със съгласието на американците.

Инцидентът в Тануф показа обаче и разминаванията между двете страни. Още на 15 юли, когато в Москва бе постигнато споразумение между Джон Кери и Сергей Лавров за включването на „Даеш“ и „Джабхат ан Нусра“ в общ списък на подлежащите на унищожение терористични организации, имаше обосновани съмнения в постигнатия консенсус. Само два дни по-късно Москва нанесе въздушни удари срещу прохода Кастело на север от Алепо, преди той да бъде овладян и по суша от съюзниците на Москва на терен. Това вбеси Вашингтон, като официални лица заговориха за „руска измама“, противоречаща на споразумението от 15 юли.

През февруари сухопътният контрол върху прохода на практика бе даден на сирийската армия и нейните съюзници. Руско-американското примирие от 27 февруари предвиждаше от една страна вдигане на обсадата, а от другата страна Вашингтон да окаже влияние за дистанцирането на „умерената сирийска опозиция“ от „Джабхат ан Нусра“. Случи се точно обратното – същите тези сили взеха участие редом с „Нусра“ в нападението на юг от Алепо през март.

Руската измама

Според руско-американските представи от февруари 2016 г., „Женева 3“ няма да доведе до споразумение в случай, че съотношението на силите в Алепо се наклони в полза на една от страните. На 17 юли в Кастело то бе нарушено с установяването на обсада на въоръжената опозиция, барикадирала се в източните квартали на Алепо. По такъв начин бяха опровергани очакванията за успеха не само на „Женева 3“, но и на постигнатото само дни преди това споразумение от 15 юли.

Този епизод демонстрира, че не всичко върви по мед и масло в отношенията между Москва и Вашингтон. Само две седмици по-късно, в събота 30 юли, сирийската въоръжена съпротива започна широкомащабно настъпление на юг от Алепо и съумя да разкъса обсадата на източните квартали на града при Рамуса.

Вашингтон не реагира на предложението на руския министър на отбраната за създаване на хуманитарни коридори за евакуиране на гражданите и бойците. А онова, което нанесе най-силен удар на руските стратези, бе продължаващото американско мълчание по повод предприетата от бунтовниците, начело с „Нусра“, офанзива, която започна само три дни след доброволния отказ на тази организация от връзките й с „Ал Кайда“ и преименуването й на „Джабхат Фатах ал-Шам“. Така нейният лидер Абу Мохамед ал-Джаулани се превърна в най-силният сирийски военен вожд, докато „умерената опозиция“ зае подчинено положение в рамките на общия им „Фронт на победата“.

В крайна сметка, както Рамуса, така и Кастело, се превърнаха в символи на задънената улица пред „Женева 3“. Това не се дължи на обстоятелството, че превземането на Рамуса фактически доведе до ново изравняване на силите, а на това, че и при двата епизода недоверието между Москва и Вашингтон се задълбочи. При тези условия Москва реши да използва възникналия след неуспешния опит за преврат на 15 юли в Турция шанс за промяна на съотношението на силите в Алепо в своя полза. (опитът за преврат бе извършен часове след постигането на руско-американското споразумение, а потушаването му доведе до задълбочаване на турско-американското недоверие)

Вдигането на залозите

Събитията около Алепо доведоха до рязък завой от страна на Владимир Путин. През август Москва изпрати високопоставен дипломат в столицата на Йемен Сана, където присъства на церемонията по създаването на Политически съвет, обединяващ хутите и силите на бившия президент Абдулла Салех. Важно е да се каже, че същите тези сили провалиха кувейтските преговори с правителството на президента Абд Раббу Мансур Хади за уреждане на конфликта в Йемен, провеждани с международно посредничество.

Този ход изцяло противоречи на предишната руска позиция. Така например, когато съществуваше опасност от провал на иранските ядрени преговори през април и юли 2015 г., Москва се сближи със Саудитска Арабия, която пък бе основният опонент на Иран. Пак с руска благословия бе прието решение №2216 на Съвета за сигурност, с което на практика се даваше зелена светлина за действията на междуарабската коалиция в Йемен в защита на законния президент Хади.

Нови изненади с адрес Москва

През август внезапно се засили напрежението около Украйна след период на относително спокойствие продължил от лятото на 2015 г. Пак неочаквано Техеран се съгласи да предостави на Москва за ползване военновъздушната си база в Хамадан. С това решение Иран наруши правилата на играта с Вашингтон през последните 36 години. Този ход нанесе удар и на усилията на САЩ да не допуснат сформирането на съюз между Аятолах Хаменей и Владимир Путин. Със сигурност и разширяването на пропастта между Реджеп Ердоган и Вашингтон след неуспешния преврат, довел до подготвяно евакуиране на атомните бомби от базата „Инджирлик“, създаде условия за засилване на руско-иранския фактор в близкоизточната геополитика за сметка на САЩ.

Вашингтон реагира чрез използването на сирийските кюрди срещу Анкара и Дамаск, както чрез буквалното взривяване на ситуацията в град Хасаке, така и чрез насърчаването на иранските кюрди, обединени в Партията „Свободен живот за Ирански Кюрдистан“, да отхвърлят мирното споразумение с властите на тази страна от септември 2011 г.

А сега накъде?

При наличието на всички тези негативни процеси, довели до влошаване на отношенията между двете световни сили, както и до раздалечаване на позициите им с регионалните сили, начело със Саудитска Арабия и Турция, е трудно да се очаква успех на новото споразумение и възобновяване на „Женева 3“. Не може да се разчита и на поредно примирие. Самото споразумение все още се пази в тайна по желание на двете свръхсили. От анализа на събитията обаче може да заключим, че кризата в Сирия ще продължава, а е възможно и конфликтът да се задълбочи. За подобна вероятност говорят разминаващите се интереси на регионалните сили, както и липсата на доверие между Вашингтон и Москва. Последното е очевидно и от факта, че сегашното прекратяване на сраженията трябва да издържи една седмица, за да стане известно дали Москва, сирийският режим и съюзниците му ще го спазват. Едва тогава САЩ ще сформират съвместен център за управление на руско-американските атаки срещу „Даеш“ и „Нусра“, както и за редовен обмен на разузнавателна информация между Москва и Вашингтон.

Важно е също, че Пентагонът и редица високопоставени служители на Държавния департамент не са доволни от сключеното споразумение. Това пролича и от изявленията на шефа на Пентагона Аш Картър.Това може да се подразбира и от думите на Робърт Мали, съветник на президента Обама за Близкия Изток, който красноречиво обяснява отношенията между Москва и Вашингтон:

"Независимо, че има разлика между това, което говори Москва и това, което мисли, или пък Путин не е в състояние да накара Асад да направи това, което трябва да направи, ние не губим нищо, тъй като смятаме да продължаваме да помагаме на сирийската опозиция и няма да позволим на режима да победи. Признавам, че този сценарий не е най-добрия за нас, нито за сирийския народ, защото войната ще продължи. Също така, той не е добър и за Русия, която ще бъде въвлечена в една война, която непрекъснато ще се задълбочава. Тогава няма да има никакви хоризонти за прекратяване на войната скоро", каза Мали.

По всичко изглежда обаче, че засега надделява желанието на Барак Обама да постигне някакъв успех, с който да се гордее при напускането на Белия дом, дори с цената на отслабването на американската роля и трагедията на сирийския народ.