Знам, че това твърдение не е от най-популярните в момента. Защото повечето днес вярваме, че „производствено” сме гадни копелета. Пò имам шансове на „Герена” при 1:0 за домакините в 92-ата минута да свирят дузпа за ЦСКА и да застана в сектор „Б” и спокойно да изложа своите аргументи, че съдията всъщност не е пед...

Затова с аргументи не става – става с доброто усилие да разгледаш себе си. И да опиташ да направиш нещо по въпроса. И не сам.

Пътувам около 30-40 мин с възрастна двойка - баба и дядо. През цялото време обсъждат някакви свои познати ли, роднини ли, съседи ли: ама, то бива прости, бива незнаещи, неможещи хора, непоздравяващи... Овратителни! Въобще - хора, които... Кво ти хора - гниди! Които всячески са отказали да подчинят живота си, цялото си битие и синекдохно да коленичат пред величието, вкусовете и концепциите за добро държане на моите баба и дядо. Явно това ще да е. За половин час словесно облъчване с екзистенциалните гърбици на тия гадини, чак ми идеше, без да съм ги виждал в живота си, да намеря тия скапани нещастници и да им гръмна по една пестница... Ей така.

Защо го казвам - за да изложа тия баба и дядо, които най-вероятно никога повече няма да видя ли? И белите им коси? За да изложи всички баби и всички дядовци поименно? Не.

Мислех си как не всеки ден не всеки от нас убива или прелюбодейства. Има някои, които дори не крадат всеки ден – особено, ако не участват в политическия живот на страната. Които сме християни, не всеки ден приемаме исляма, които са мюсюлмани - не всеки ден се опасват с колан с динамит и влизат в препълнена детска градина.

И от това си вадим извода, че сме си ок – нямаме т. нар. големи грехове.

Но ние, за съжаление, не сме прави. За дребните гадости говоря. Десетки и стотици, които правим. И отминават в канала... Щастието да забравяме, особено с малко помощ външна – когато всички ти нашепват, че е куул да си кофти, да мачкаш, да се повъзгордееш. Ами ако не отминават в канала?

Сетих се от моите мили спътници, че злословието е много лоша страст. То те изпържва отвътре. Вижте клетото създание, което пише хули и лъжи под мислите, които понякога си позволявам да споделям с вас – смятате ли, че е радостно? Горкото...

Остави злословието, малоумното празнословие също е страст. Чист егоизъм – почти толкова пещерен, колкото да убиеш някого, защото с грухтене ти дърпа кокала. Харесвам жени, винаги съм харесвал, но типичното тяхно „невинно кудкудякане“ - и то, поне според мен, е голямо зло. В крайна сметка, когато станеш на 40-50-60, започваш да прозираш, че времето не е чак толкова много. Дори да няма завист и съскане – а то обикновено има, - какво ти е работа кой каква пола си е купил и каква къща? От това - като го обдрънкаш едно хубаво,  като тенеке, търкалящо се по нанадолнище, заспиваш ли по-спокойно? Ти човек ли си, или тенеке? И става ли твоята пола пó фешън или твоята къща с две стаи по-голяма? Напротив – тресеш се от негативизъм заради едното нищо.

Не кой – КОГА, е нашият въпрос. Кога ще имаш време да поспреш, да се смириш и кротнеш? За да ти е добре. И само така да чуеш музиката на душата, която ти е дадена, дето се вика, бадева. Какъвто и идиот да смяташ, или да те смятат, че си - вътре има музика. Вярвайте ми.

Виждал съм го и съм я чувал. В тоя занаят съм се срещал с всякакви. С хора – прости, елементарни, без зъби и с по един работен гащеризон на гърба – красивата им музика понякога е толкова силна, че се чува почти осезаемо отвън. Музиката на душите, за която Дарвин, да ме прощавате, ама няма никакво обяснение.

Да сбърчиш презрително устни, като видиш дядо с един от ония огромните пътуващи контейнери с лук да се качва от Женския пазар – това какво е? Ами, горделивост. А, че него са го излъгали и всъщност не са му продали по-евтино, щото са го ударили в грамажа – това вече си е негова глупост... Не е твоя работа.

Но ти и аз? Дали дребните гадости – включително само като помисли, които генерираме, ни носят онова: „... мир ви оставям, Моя мир ви давам.“ Носят ни друг път. Не на час, на всяка секунда по лъжичка – горчивка, презрение, надменност, мръснословие... Те те съсипват, както и мен.

Изкефих се как един гениален гръцки проповедник – Андрей Конанос, обръща внимание не върху някакви усукани есхатологически понятия, а върху навика да се поздравяваме с прекрасното: „За много години!“ Е, за какво са ни тия „много години“ – за да злословим, да дрънкаме празни бла-бла, да сквернословим, макар и да не убиваме хора?! Да разправяме мръсни вицове, както аз? Съмнявам се. Би трябвало да е доста глупаво устроена системата, която раздава годините, ако е така.

А и околните? Да не забравяме, че ние сме и мисловен апарат, радиостанция - както казвал старец Паисий, който е бил свързочник, а и много други. Когато „излъчваме“ на негативни, мразещи, гневни честоти, това разбутва и доброто състояние на околните. Дори няма как да си дадем сметка колко вредим, защото никой не вижда другия „разкрит“, гол вътрешно – че да разбере какво причинява у него. „Абе тоя, знаеш ли - ти го имаш за свестен, ама той си бърка в ушите при всяка възможност със стругарски метчик, а веднъж имаше въшки като дете...” Ти го изпльоскваш и отминаваш. А у мен вместо доброто впечатление от човека, остават въшки. Или метчици с различен диаметър. Или въшки, които се дуелират с метчици. Не, благодаря – предпочитам да не те слушам, ако ще е така. Предпочитам да слушам думи на любов, състрадание и съпричастност.

И обратно – кротостта, мирът, спокойствието ти (именно твоите и моите), се проектират и прожектират и върху близките. Казвал съм го и друг път – вижте, когато се приберете от работа пенясали или скарани с някой колега (който, разбира се, е пълен некадърник, неможач, слагач и мазник – в това съмнение няма!), какво става с най-близките до вас. Успокояват ли се и подскачат ли до тавана от радост заради моето състояние? И защо тогава да им го причинявам?

Накрая знаете ли как завърши всичко? Едно замислено и презрително (вече тихо, драматично, алтово): „Ами, то Господ толкова им дал, остави ги – долна работа... Нали това е християнското отношение – да приемем, че толкова си им е нивото” (Бабата) Не, това дали им е нивото на онези – непознатите, не знам. Но има общо с християнското отношение точно, колкото светулката с осветлението на споменатия стадион „Герена” (уф, не съм левскар, както и цесекар, б.а.!).

Друго е християнското отношение. Че не си ти, когато си гаден. Някой друг е и той не е добронамерен към нас – човеците. И не е добрият избор. Щото не ни обича.