Жан Данхонг, Дойче веле

Бракът е опит да се справиш с онези проблеми, които никога не би имал, ако си живееш сам, бе казал Уди Алън. Същото е и с Европейския съюз: страните-членки се занимават с въпроси, пред които отделните национални държави изобщо нямаше да са изправени, ако не бяха част от общността. Например къде да се намира централата на ЕС? Този въпрос е занимавал цели три дни и три нощи страните-основателки на Европейската общност за въглища и стомана (предшественик на днешния ЕС), преди изборът да падне върху Люксембург. Напълно изтощен от дългите преговори, архитектът на европейската интеграция Жан Моне казал на асистента си: "Сега имаме няколко часа за сън, след което ще са ни необходими няколко месеца, за да направим следващата стъпка по пътя на интеграцията, след което..." На това място асистентът му го прекъснал с думите: "...след което ще се окажем изправени пред огромни трудности. И само бедата ще ни принуди да мислим за нова интеграция. Така ли?". Моне се усмихнал и казал: "Точно така. Правилно си разбрал принципа, по който функционира Европа."

Пълзяща и технократска интеграция

Именно по този начин функционираше Европа през последните 60 години. Съвсем съзнателноинтеграцията в ЕС изстреля напред политическия елит, а народът остана на заден план. В един от редките си моменти на откровение, убеденият европеец Жан-Клод Юнкер призна пред списание "Шпигел": "Взимаме някакво решение и изчакваме да видим какво ще се случи. Ако не последва вълна на възмущение и бунтове (най-вече, защото повечето хора не са разбрали какво означава решението), продължаваме нататък - стъпка по стъпка, докато вече няма връщане назад".

Така беше въведено еврото. Кой ли германски депутат, гласувал през 1991 г. решението за валутния съюз, си е давал сметка за всички последствия, които това решение влече след себе си? Но влакът след това набира скорост и слизането от него става невъзможно.

Европейската политика е превърнала във фетиш общата посока на развитие. И дори тази посока да се окаже погрешна, всички предпочитат да замижат и да се правят, че нищо не се е случило, продължавайки бодро да следват пътя на своята заблуда. Грешката накрая е така здраво циментирана, че връщането в изходни позиции се оказва прекалено сложно и скъпо, поради което и се отхвърля като невъзможно.

По същия начин беше обуздана кризата с еврото – печалбите на големите играчи си останаха приватизирани, а загубите бяха социализирани. И колкото повече се върви в тази посока, толкова по-невъзможно ще е връщането назад.

Всичко се оказа "без алтернатива"

Вълшебната дума на европейската интеграция явно гласи "безалтернативно". Щом нещо не бива да се случва, значи не го е имало. В тази логика се вписва и разбирането, че не е допустимо някой да напуска ЕС, защото това нарушава общата посока на развитие. Британците обаче не се впечатлиха особено и все пак решиха да излязат от ЕС. С това искаха да покажат, че не желаят неусетно да ги вкарат в някакви Съединени европейски щати.

Европейският процес на интеграция започна преди повече от 60 години като акт на помирение между Германия и Франция. Тези две страни извлякоха и най-големите ползи от процеса на интеграция: Франция използва ЕС, за да мери ръст с Германия, независимо от значително по-слабата си икономика, а Германия успя под крилото на ЕС да укрепне допълнително, без това да плаши съседите. В началото британците се смятаха за ментор и застъпник за европейското обединение. И е разбираемо, че след влизането си в ЕС вече не се ангажираха така пламенно за европейската интеграция, както например германците. Да се правим на обидени заради решението на британците да напуснат ЕС, или да ги смятаме за глупави, би било проява на нетолерантност от наша страна или демонстрация на някакво странно разбиране за демокрация.

Кризата като шанс

Не британците са виновни за сегашната криза в ЕС – Общността живее под нейния знак от доста години насам. Британският вот би трябвало да ни разтърси и пробуди, за да се осмелим да започнем всичко отначало. Необходимо е да бъдат изцяло преосмислени правомощията на Европа и на националните държави, а ЕС да се доближи до хората. Що се отнася до британците, Европа не бива да демонстрира прекалена твърдост към тях. Защото и след развода е възможно приятелство.