Присъединявам се към всички, които оценяват речта на президента Плевнелиев днес пред Европейския парламент като много силна. 
За съжаление, за петте години на първия мандат на президента Първанов (т.е. докато се махнах оттам) аз не можах да го убедя да прояви поне веднъж воля и визия, стратегическо мислене и надигане на пръсти - за да надзърне отвъд хоризонта на ежедневните боричкания на политиците за слава, пари, още мандати и начесване на егото.
Всички коментатори, анализатори, политолози, експерти и пишещи братя и сестри можем многократно да назоваваме някои неща с истинските им имена, но коренно различно е когато някой политик с висок пост изрече същото!
То това е голямата политика – да се прави от големи политици или поне чрез защита на големи каузи.
Някой би опонирал – голяма работа, че Плевнелиев бил казал, че Крим е в Украйна, след като докато свят светува Крим ще бъде в Русия. Не е така! 45 години Европа казваше Прибалтика не е в Съветския съюз! И ето, сега Прибалтика е свободна и независима. Нещата се менят, Виенското геополитическо колело се върти, затова и в голямата политика, както казват в Пернишко, не се знае, знае ли се. Ето защо нека има поне малко вяра, пък и била тя от днешна гледна точка наивна, че Крим е в Украйна. Това не е нещо като Гладна кокошка просо сънува, то е подчинено на определена логика, на неотменени принципи, на възможни алтернативни сценарии за развитие. Не може да се заграбва и присвоява чужда територия. Не може да отнемеш хола на съседите, а после да говориш – ние ви обичаме съседи, дайте да живеем в мир и дружба!
Жалко е, че голяма част (не искам да пиша „огромна“, макар да го мисля) от българите не споделят казаното от президента Плевнелиев и до голяма степен затова го пожертваха, не го подкрепиха, продължават да го мислят за слаб президент. 
Жалко е не за Плевнелиев. Жалко е за голямата част от народа ни. Тя се възмущава и иска да е принципна само когато чужд кучи син извърши нещо неприемливо, но си е много съгласна, когато същото извърши някой наш кучи син. Кучи син, ама наш. А къде остават принципите???
Или всичко е гол цинизъм и егоизъм. Като цинизмът и егоизмът, които ни изнасят са приемливи, неприемливи са само цинизмът и егоизмът, които не ни устройват.
А аз лично съжалявам, че едва, когато бе „изхвърлен“ от системата, когато започна да слиза от политическата сцена, когато се превърна по електорално-социологическата терминология в куцо пате (lame duck), във фигура, с която никой вече сериозно не се съобразява, президентът Плевнелиев показа характер, смелост, независимост и мъжество!
Аз силно уважавам заявеното днес, демонстрацията на държавничество пред ЕП в Страсбург, за да използвам несправедливо тежки думи като героична поза, театрално изхвърляне, казване на това, което аудиторията иска да чуе.
Но съжалявам, че бяха пропуснати 4 и половина години от мандата, като първите три от тях бяха проспани. Президентът Плевнелиев не можа да се еманципира навреме от залитащата в корупция, страдащата от липсата на принципи и порядъчност, лишената от идеология, всеядна и размита като политически субект партия, която го издигна и всъщност го назначи с убеждението, че е подходящ за марионетка. 
Ако президентът Плевнелиев бе отстоявал същите принципи през целя мандат, ако си бе изградил ясен политически образ, ако бе показал характер и воля, ако не бе мълчал при толкова нарушения на демократичните норми, при толкова въпиющи примери на корупция, конфликти на интереси, послушвания, съмнителни отстранявания от политиката и обществения живот на непослушни личности, ако се бе сборил истински поне за една голяма кауза през тези 4 и половина години преди рязката промяна в стила, поведението и говоренето му, то той щеше да има свой електорат – център, център вдясно и център вляво, социаллиберални и либералсоциални, проевропейски, продемократично, пронормално, промодерено, прореформаторски мислещи хора и можеше да си отвоюва трайно място в политиката.
Сега вече е доста късно. В политиката се ценят ярките еднократни жестове, големите при даден случай думи, силните по конкретен повод прояви. Но в държавничеството има нещо много повече – трайно, с корени в обществото, логично, последователно, всеотдайно, убеждаващо присъствие, отстоявани неизменно каузи, вперен винаги в бъдещето поглед, стратегически хоризонт на мислене и лидерство. 
Както Хавел, например.
В голямата политика не важи златното правило на после-дошлия-акъл: По-добре късно, отколкото никога. Да, добре е все някога, па макар и късно. Но за да си голям политик е необходимо промяната ти да бъде не късно, а да си бил последователен, истински, твърд и принципен в убежденията си винаги. Или поне през целия си първи мандат.
Иначе оставаш в съзнанието и паметта на хората с два-три жеста, с четири-пет думи. 
Признавам, даже това е по-добре отколкото да останеш в съзнанието и паметта на хората с с едно лицемерно изхвърляне „социален президент“ или с един ДС-псевдоним „Гоце“.
Но за държавника няколкото ярки жеста и няколкото силни думи не са достатъчни, никак не са достатъчни, колкото и необходими да са те все пак!