Пристигам в Ел Тара в сряда (18 май - б.р.) сутринта с една таратайка по черните пътища. Селото, намиращо се в Кататумбо - планински район в джунглите, граничещ с Венецуела, живее от отглеждането и преработката на кока. Виждам, че хората са развълнувани заради изчезването на двама работници. Близките им обвиняват армията. Блокират изходите, за да накарат военните да ги търсят.

Въпреки че има полицаи, те никога не излизат от казармата си от страх да не ги убият. Нито военният батальон, разположен на изхода на селото, упражнява някаква власт. Командването и контролът се извършват от ФАРК, ЕЛН и ЕПЛ1.

Четвъртък, 19 май

На площада се събират представители на няколко социални движения, за да съгласуват действия, които да помогнат за издирването на двамата липсващи. Членове на селските групи Асоциация на селяните от кататумбо (АСКАНКА) и Комитет за социална интеграция на Кататумбо (КИСКА) ме ругаят, че съм "журналист манипулатор", защото в миналото съм писала за връзките им с ФАРК и ЕЛН. Караме се. Следобед се опитват да ми забранят да снимам и ме обвиняват, че съм влязла в Ел Тара без разрешение. Пак се караме, почти си крещим. Същевременно се провежда бдение за едно 22-годишно момче, убито същия ден от ЕПЛ. Искало да сдаде оръжието и да се върне у дома, но не му позволили. Никой не се осмелява да протестира срещу това престъпление. Законът на мълчанието е единствената гаранция за оцеляване.

Петък, 20 май 

В 7,45 часа, на една тиха улица, двама партизани ме карат да се кача на мотоциклета им и паркират няколко метра по-напред. Представят се като членове на ЕЛН. Питат ме за какво се карам с асоциациите. Вземат ми фотоапаратите, диктофона, документите, тетрадките, флашките и т.н. "Ще проверим всичко и днес следобед или утре ще ви го върнем, след което ще можете да говорите с командира. Не можете да напускате мястото. Наши хора го охраняват." Смятам да се свържа с Богота, но постоянно чувствам нечий поглед. Много бързо се обаждам във вестник "Ел Тиемпо" от страх да не причинят нещо на човека, който ми услужи с мобилния телефон, за да предупредя, че няма да изпратя колонката. "В понеделник ще ви обясня."

Събота, 21 май

По обяд при мен идва едно момче. "Качете се на този мотор кола с багажа ви. Ще ви върнат нещата и ще продължите към Кукута" (столицата на департамента Норте де Сантандер - б.а.). Вземам си багажа и се качвам. Час по-късно пристигаме в селцето Буенос Айрес на река Кататумбо. Сменяме още два мотоциклета. Около 15 часа се срещаме с команданте Маркос.

"Ще останете няколко дни с нас. Вземам ви нещата и ви даваме облекло. Кой номер обувки носите?" Протестирам срещу отвличането. "Правите грешка. Ако ме каните на среща, бих се радвала, но така само ще предизвикате обратно действие. Аз съм идиотка, че ви повярвах", отговарям аз.

Той се спира за кратко и ме оставя с двама въоръжени мъже в една гора. През нощта ме прехвърлят в дървена къщурка с едно легло. Осем партизани ме охраняват отвън. Маркос, който твърди, че знае с какво се занимавам, ми отделя няколко минути, в които говори да революция, за това как държавата не се грижи, за американските мултинационални компании, които искат да изсмучат кръвта на Кататумбо.

"Да отвличате репортерка е грешка. Няма да си променя мнението за ЕЛН", казвам му аз. "Не виждам смисъла от това, което правите."

"Ще направим един хуманитарен жест, като ви предадем на МКЧК (Международния комитет на Червения кръст - б.а.)", отговаря той. Съвсем съм объркана.

Неделя, 22 май

Рано сутринта ме отвеждат в една къща на земеделци. Предупреждават ме: "Не разговаряйте с тях." Следобед поемаме към реката. Маркос повтаря, че ще демонстрират хуманността на ЕЛН, като ме предадат предсрочно на Червения кръст. "Да не ме убиете?", питам аз. "Не, ще ви предадем", натъртва той. Коментира една от статиите, които е прочел в една от конфискуваните ми флашки. Тя е за човека по прякор Габино, лидера на ЕЛН. "Пишете ужасни неща за него", казва той. "Без да сте прочели дори половината от тях", отговарям му аз.

Оставам в ръцете на четирима въоръжени партизани - двама с автомати и двама с 9-милиметрови пистолети. Качваме се в една лодка и пътуваме един час по Кататумбо. Нощуваме в една изоставена къща.

Понеделник, 23 май

Следобед чуваме шум на хеликоптери. Тичаме да се скрием в един от посевите с кока, с каквито в района е пълно. Стъмнява се и с с няколко мулета, които ни осигурява един боец, потегляме. След мъчителен няколкочасов преход по една тясна пътека между пропасти пристигаме в самотна къща. В 2 часа чувам хеликоптери наблизо. С изключение на охраняващия тримата партизани, които ме пазят, спят в хамаци. в 3,55 ме изненадва будилник. Тръгването било предвидено за 4 часа. Като градски работници те доспиват последните секунди от съня си, преди да станат и да продължат пътя си.

Вторник, 24 май

Пристигаме в друга изоставена ферма. Трябва да ме предадат на една комисия. Но няма никого наблизо. Часовете минават. Успявам да завържа разговор. Най-младият, който е на 16 години, има детско лице. Присъединил се към ЕЛН заради леля си и майка си, които също са партизанки.

"Ако дойдат чумавите (войската - б.а.), ще си пуснем олово", зарича се той, като стиска своя автомат "Калашников-47".

Признава, че никога досега не е участвал в битка. Само от три години е взел в ръка оръжието. Преди вършел други рааботи. 17-годишният му спътник отиде до едно близко селце, за да купи храна. Умират от глад. Връща се с ориз, леща и тесто.

Не знае и как се воюва, това ще бъде първият му сблъсък с армията. "Какво ще правиш, ако са много?", питам го аз. "Ще видим", казва той.

Третият ще навърши скоро 20 години. Чисти си съвестно 9-милиметровия пистолет. Обръща се към мен: "Кажете какво ви е необходимо."

Шефът на групата, който наближава 30-те, признава, че е притеснен, защото мястото на срещата е опасно, ако се появят войниците. Иска да останем под покрив заради невидимия самолет, който прочеса небето. "Признайте си, е с тези трима младежи не можете да се защитите", казвм му аз. Той прави примирителен знак и се отдалечава.

Пада нощта и пристигат трима бунтовници с мулета. Четиримата пазачи въздъхват с облекчение. Предават ме на другите и изчезват.

Слепешката, напътствани от животните, в тишина преминаваме през планини с новаата група. Навлизаме в джунглата, докато не се натъкваме на група партизани. Приготвили са хамаци, вързани за дърветата, под черни найлони. "Вие ще спите тук", казват ми те и ми показват един от хамаците.

Сряда, 25 май

В 3,30 часа вземат лагерните атрибути и ме оставят с трима пазачи в едни храсти. Забелязвам как насам-натам шетат група партизани. Никой не иска да разговаря с мен. В късния следобед тръгваме четиримата. Преминаваме една река и продължаваме пеша , докато не откриваме три мотоциклета. Нови тъмничари. Изминаваме дълъг път и преминаваме с пълна скорост през две селца. Прекачваме се на един джип, а след това - на друг. Като съм обкръжена от партизани с автомати, хвърчим към следващата точка. нощта е непрогледна, няма луна. С помощта на един бунтовник вървим бързо към дървена къща, обитваана от едно семейство. По гласовете различавам две малки момиченца. По-малката не спира да приказва, много е жизнена и постоянно тича. Много е хитра, защото ако й откажат нещо, вдига шум. Вътре има две жени и един селянин.

Партизаните ме заключват в една стая с дюшек и два пластмасови стола. Преди да сложат катинара, ми дават храна и кафе.

В съседната стая е пуснат телевизорът. От новините научавам за отвличането на двама колеги, които са били в района, за да информират за моето похищение. Чувам и противоречивите информации за това какво се е случило с мен.

Четвъртък, 26 май

След като влизат в стаята с кана кафе, двама партизани ме придружават, за да ида по нужда на хълма. Казвам им, че не е необходимо, че няма да избягам, че ще се забавя за минута. "Такава е процедурата", обясняват те.

Минаваме през една лаборатория за преработка на кока и те възпитано спазват дистанция. Свършвам и като се връщам при тях, единият ме моли да поседнем за малко. Наближава тридесетака и споделя, че станал партизанин преди пет години, защото богатите искали да заграбят всичко за себе си,  ЕЛН се борила за бедните. Че го накарали да грабне оръжието, когато му отнели надеждите за достоен живот. Отвръщам му, че насилието не поражда развитие. Не ме слуша, не го интересува обмяната на мнения, а само да излива огромното си недоволство. "Никога няма да сложим оръжията, няма гаранции, че правителството ще си изпълни обещанията. Никога не ги изпълнява", казва той. "Смятате ли, че тези от ФАРК ще предадат оръжието?", разпитвам аз.

"Не знам, но не вярвам", отговаря той.

На връщане в стаята разглеждам пейзажа. Това е перфектно скривалище - насред планината, между склонове, пълни с насаждения с кога и боб, без погледът ти да види нито една къща.

Следобед отново силно бръмчат хеликоптерите и чуваме автоматични откоси. гасят всички светлини и сега се чува само шепот. Продължавам да съм затворена.

Петък, 27 май

10 часа. "Тръгваме. Пригответе си нещата". Вървим бързо нагоре по хълма. Взема ни една камионетка. Появява се команданте Хосе Луис. "Предаваме ви на местна комисия на Католическата църква, на двама свещеници", казва той. "Грешка е да се отвличат репортери. Така никога няма да отразим какво става в тези отдалечени зони", отговарям аз. "Ако вестниците вече полагат усилия в кризата, от която страдаме, така ще бъде по-трудно."

Под едно дърво чакат двама свещеници от Сан Пабло и Сан Каликсто - две селища, където трите бунтовнически групировки също съжителстват. Католическата църква е най-уважаваната институция в района.

Хосе Луис казва няколко думи за целите на ЕЛН и поводът, по който те продължават да се сражават с оръжие в ръка. Молят го да редактира и напише еин обикновен протокол за предаване, който подпикваме аз и свещениците. Правя две копия - едното за Църквата, а другото за ЕЛН. Пише само, че "Армията за национално освобождение предава на Католическата църква Салуд Ернандес-Мора".

Разпространяват и комюнике. Казвам, че няма да съобщавам за него, и че ще се върна в Кататумбо. "Трябват ни гаранции, че няма пак да отвличате репортери", казвам аз. "Трябва да идваме в тези райони, за да информираме за проблемите, които съществуват, не само за въоръжените групировки." питаме за репортерите от РНК (Националното радио на Колумбия - б.р.).

"Другарите ви ще тръгнат днес или утре следобед", обявява Хосе Луис. И допълва, че ще мога да работя, макар че най-добре би било да поискам разрешение. "Вас няма кой да ви локализира от Богота", отвръщам аз.

Сбогуваме се и поемаме по обратния път към свободата с двамата отци.

------

1Това са главните марксистки партизански групировки в Колумбия. пълните им названия за Въоръжени революционни сили на Колумбия (ФАРК), Армия за национално освобождение (ЕЛН) и Народна армия за освобождение (ЕПЛ). ФАРК и ЕПЛ са обявени за терористични организации от САЩ и ЕС.

* Авторката е журналистка, родена в Испания, но от доста време насам живееща в Колумбия. Работи за колумбийския вестник "Ел Тиемпо" и испанския всекидневник "Ел Мундо". Тя прекара една седмица в плен на партизаните от ЕЛН в южноамериканската страна. След освобождаването си Салуд Ернандес-Моро публикува кратък дневник на приключенията си в "Ел Мундо", откъдето го препечатваме. Заглавието е на Клуб Z.